Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (81)

Урок по авиотехника

Заделени от възрастните, седнали на брега на сипея и спуснали боси крака над пътеката, бяха се събрали куп селски момчетии. Между тях се намираха и момчета-летовници, и евакуирани, надошли в Ягодово със своите родители. Едно от тях — светлооко, с къдрави руси коси, тънко като върлина и с голи крака — занимаваше децата, като им говореше за устройството на самолетите. То дори се хвалеше, че летяло от Атина до София, и възторжено описваше преживяванията си от това първо пътуване по въздуха.

— Дали съм изпитвал страх — това ли искате да знаете? — продължи то. — Малко. Любопитството ми надминаваше всякакъв страх. Понякога от люлеенето на крилата в главата ти се получава леко замайване, но то бързо минава. А за да провериш дали си в безопасност, опитваш, стискаш ремъка, с който си превързан за кръста. И в ушите си всеки слага по малко памук, за да не оглушее от шума на моторите.

— Как ли се виждат хората на земята? — попита едно чорлаво селянче.

— Като буболечки. Разтакат се някакви мравчици насам-натам, залапали сламчици. А то не излиза сламчици, а косачи, които косят.

— Ами летеца какво прави още? — попита друго едно от децата.

— Ти мислиш, че е един? Не, двама са. Нашият самолет беше пътнически, двумоторен. Когато единият летец управляваше, другият пушеше пура или четеше. Аз се проврях до машината и я огледах: уреди, уреди — да се смаеш!…

— Ами ако излезе буря в облаците, страшно ли е?

— Когато се случи да има през деня магнитични бури, авиаторите научават това от метеорологическата служба при Въздушните войски и отлагат летенето си.

— Брей, мама му стара!…

Повечето от момчетата, макар и малко да разбираха от урока на евакуираното момче, седяха сериозно замислени и слушаха прехласнати.

— Ами ядохте ли по пътя — попита едно мършавичко, недохранено селянче.

— Дадоха ни малко закуска.

— Ей! Закуска!

— А преди да тръгнем, всеки пътник се претегли, за да не се надвишава полезния товар на самолета, който той може да носи. Всичко се измерва с голяма точност.

Друго едно, което дотогава мълчеше, реши да подиграе разприказвалото се гражданче и подхвърли:

— Гай тъй, защо баща ти не те дигне във въздуха, за да не ти треперят гащите, когито падат бомби?

Някои деца се разсмяха. Момчето навъсено отговори:

— Вуйчо е пилот, а не баща ми!

— Тъй де, тъй. Да те дигне…

— Хрътка, ти не мислиш, когито приказваш! Сбирай си устата и да не пречиш на хората, когито слушат — прекъсна го най-голямото селянче от групата.

Хрътката млъкна и смутено забърса с ръкав носа си.

Русокосото отново подзе:

— Но да ви кажа нещо и за тяхното суеверие. Както моряците, така и авиаторите са суеверни хора. Някои носят талисмани. И в нашия самолет имаше талисман — една горила, съшита от кадифе, обесена с копринен шнур. Потрепва, потрепва! Те вярват, че докато тая играчка виси, потрепва и се люшка там, със самолета няма да се случи катастрофа. И тръгват понякога без това-онова, но маймунката не забравят.

Хрътката каза:

— Преди време падна ей татък в дерето аероплан. Върху гората падна. Офицерите се спасиха и слязоха по дървото. Единия беше ранен в ръката и крака. Аз ги видях.

Гражданчето продължи:

— Падна и в Пирин. Полски. Вуйчо казваше: хората станали на пихтия. А върху гърдите на пилота — една девятка спатия!

— Кой я поставил на гърдите му? — попитаха в хор селянчетата.

— Кажете ми — да ви кажа. Там е чудното: неговият талисман — девятка спатия — не му помогнал, когато се заблудил в мъглата и се блъснал в планинския връх.

— Опасно е да си авиатор — рече по-голямкото момче.

— Опасно, ама по-опасно е да си партизанин — забеляза друго едно, което носеше телени очила.

— Като Калитко.

— Калитко водил бой на гара Врабец, видели го людете.

— Калитко е безстрашен…

Тъкмо в това време овчарчето приближи нататък и изведнъж чу името си. Говореше очилатото. Но то бърже замлъкна, защото Хрътката извика:

— Чуйте, мотори гърмят!

Всички се размърдаха и обърнаха очи към ясните звезди.

— Не-е-е! Водопада при езерото… — рече късогледото.

И пак подновиха прекъснатия разговор.