Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (160)

Смъртта на Соня

След като Дафина беше познала в лицето на врага не войска, а пияна полицейска орда, тя се озърна край себе си и попита:

— Тук ли са Соня, Радка, Яков? Що не ги виждам!

Отговориха й трескаво пресичащите се гърмежи на разнородното оръжие, което вече час не замлъкваше.

— Здравке, Джуна, я потърсете тия хора! — безпокойно рече снажната партизанка.

Здравка и Верчето се придвижиха напред.

Безпокойствието на Дафина беше оправдано, тъй като тия другари бяха най-младите четници в бригадата и още невъоръжени.

— Соня! Софка, отстъпвай! — викна след малко Здравка, която беше забелязала на другия край на гората, зад дебелите дървета някаква бъркотия…

За миг пред погледа на девойките се представи поразителна картина, която смрази кръвта им.

Като се прикриваха зад дърветата, срещу еврейчето налетяха с разярени лица двама полицаи, които искаха да го отвлекат със себе си. Дафина веднага отправи оръжието си нататък, за да попречи на тяхното намерение. Но това беше неудобно, тъй като там се разиграваше борба и партизанката можеше неволно да удари другарката си.

Соня яростно се съпротивяваше, като блъскаше с крака и плесници двамата похитители.

По едно време тя се изплъзна от ръцете им и търти назад. Но стражарите я настигнаха и единият от тях посегна към нея и разкъса от горе до долу роклята й. Тогава Соня, като разбра, че не ще се отърве лесно, изведнъж се хвърли напред и с един удар на главата си блъсна в диафрагмата по-високия нападател, събори го и веднага овладя пушката му. Но докато дигне оръжието и го насочи към гърдите му, вторият се спусна с вдигнат приклад, изахка и с всички сили разби черепа й. Соня се строполи, без да отрони звук, и замря неподвижна с ръка под главата си.

В същото време Яков, който внезапно беше изскочил иззад дърветата, грабна изтърваната пушка и веднага се разправи с втория убиец.

Неколцина партизани, неми свидетели на тая сцена, бързо се придвижиха нататък и удвоиха стрелбата. Съпротивата на врага при тоя участък взе да отслабва и само тук-таме още бляскаха каските на стражарите.

Калитко пак изостави картечното сандъче, отри с ръкав изобилната пот, която пълзеше на тънки ручейчета по челото и обгорелите му бузи, грабна карабината и загърмя.

— Няма да ви простим, кучета! Ще ни помните! — викна той извън себе си.

От барутния дим в устата му горчеше и погледът му се замрежваше, но той не мислеше никак за това, а продължаваше да се цели във врага.

Покрай картечната позиция, превити до земята, претърчаха Вълчан, дядо Тарас и двамата му сина, които се изгубиха нейде зад близките скали.

— Бягай нагоре и удряй във фланг! — глухо викаше старият колар. Голото му теме ярко блестеше под слънчевите лъчи.

Отиваха да унищожат огненото гнездо на вражеска картечница, която стражарите незабелязано бяха прехвърлили там и застрашаваха гърба на отбраняващите се.

Калитко веднага ги сподири. Той беше разбрал, че не ще има възможност да си попука със Скрипята и тръгна заедно с тях да отмъщава на врага.

Задружната стрелба, точна и измерена, постигна своята цел: с няколко залпа те успяха да накарат картечницата да замлъкне — картечарят бе покосен, а другарите му се разбягаха.

— Уррра! — викнаха Радуил и Калитко.

— Уррра! — подеха с мощен глас и всички отбранители.

Гърбът им беше спасен: откъм Гребена не ги застрашаваше вече смъртта.

— Удряйте, момчета! Да ги насолим едно хубавичко, гадовете! Ей такова нещо! — рече старият колар; като се задъхваше, ахкаше на висок глас, а пушката постоянно димеше в ръцете му.

Ново ура, по-мощно и неудържимо, разтърси гората. Възправените гранитни коне на Гребена сякаш трепнаха, откъснаха се от каменните си основи и като луди се спуснаха към дола по петите на врага.

След като опасната огнева точка на противника беше бита и обръчът разкъсан, писарят бе вече там и насочваше към вражеската рота дулото на пленената картечница. Положението изведнъж се промени в полза на бригадата.

Враговете запълзяха назад. Напразни бяха усилията и заплахите на поручика, който с викове ги подгонваше напред.

— Другари, в ръкопашен бой! — викна някой.

След тоя повик никой не разбра какво стана. Полицейските каски изчезнаха от повърхността на земята. Групата на Червенокосия биеше вече почти в упор изненадания противник. По стръмния бряг на дола едно след друго се затъркаляха каски и изплашени стражари.

Врагът беше сметен и прогонен до самите поли на планината. Двамата четници от постовете, пленени от полицаите, бяха намерени вързани и другарите им веднага ги освободиха.

Дядо Тарас и неговата домакинска команда тръгнаха да събират изоставената плячка. Освен тежката картечница в ръцете на партизаните паднаха още и следните трофеи: три автоматки, петнадесет пълнителя за тях, десет карабини, два пистолета, две сандъчета с картечни патрони, каса ръчни гранати, раници, каски, два чифта ботуши, един шинел и няколко кожухчета, с каквито бяха облечени някои полицаи.

Врагът отстъпи в пълен безпорядък. Нападателите бяха толкова изплашени, че сами захвърляха снаряжението си, за да не им пречи при бягането. По пътеките се търкаляха трупове, замлъкнали завинаги с ужасени лица, разкривени челюсти и див страх в обърнатите им към небето очи.

На ранените, които можеха да се спасят с бягство, бе предоставено да избират: да умрат от нови рани или сами да се изтеглят по пътя си, без да бъдат преследвани.

Непосредствено след боя от разпита на някои тежко ранени полицаи стана ясно, че контрачетата никак не беше очаквала да се натъкне на такава смела и безстрашна съпротива…

Бригадата даде един убит — Соня, трима леко ранени и един тежко. Бригадният също бе ударен в китката на лявата ръка. Но раната бе незначителна. Санитарките го превързаха и окачиха ръката му с парче бинт за врата му.

На Соня бе устроено скромно погребение, по партизански. Погребаха я на малката полянка под елите, до гроба на Пирин.

Командирът каза няколко думи над гроба, като напомни за краткия, но пълен с героизъм живот на другарката; тя не беше искала да отстъпи пред пияния враг и с голи ръце се бе нахвърлила върху своите убийци, като спаси и своята чест, и честа на Ягодовската бригада.

— Другари, да се простим с тая, която нямахме време добре да опознаем, но която с личния си пример доказа с каква сила и непримиримост е мразила враговете на народа! И когато се разделяме с нея, нека дадем своята клетва пред тленните й останки: „Скъпа другарко Соня, ти малко живя между нас и ние нямахме време да те заобичаме заради твоята самоотверженост и гореща преданост към делото на свободата. Но сега ние знаем вече каква любов си заслужавала, затуй се кълнем, че ще се борим докрай и ще отмъстим за тебе и за всички другари, паднали в борбата!“

Две минути след това, когато трупът бе спуснат в гроба под елите, хор от стотици гласове заеча:

Вий жертва паднахте

в неравна борба…