Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (80)

Самолетна тревога

Червената светлина угасна. На прозореца се появиха тримата мъже и гласно заприказваха:

— Пак тревога.

— За втори път тревога!

Майката викаше отвътре:

— Ерединке! Тревога! Ере!…

Съседният прозорец продрънча, отвори се и на него се подаде дъщерята — по нощница и с разплетени коси.

— Мамо, тревога!

— Тревога, Ере!

Околните вили и дворища се изпълниха с неспокойни, сънливи гласове и отвред се носеше тази необичайна за ухото на овчарчето думичка: „тревога“.

Най-много викаха тези, които бяха вече изпатили веднъж от бомбардировките на столицата — евакуираните. Те някак си неволно създаваха паника и в душите на местното население.

Партизанчето не бе преживяло такова нещо и не знаеше как постъпваха хората в такива минути. Затова остана потулено между шумата на дървото, като чакаше какво ще стане по-нататък. Но следния миг разбра, че повече да седи там е твърде опасно. Хората се стягаха да бягат в гората. Наоколо се носеха объркани гласове:

— Фанче, де си? Вземи куфарчето с нещата!

— Насам, Виктория!

— Взе ли одеялото?

— Заключи ли вратата?

— Къде отиде това дете!

— Тук съм, мамо, не викай!

— Няма нищо страшно, не се плашете! Те отиват да хвърлят бомби в Румъния, тези самолети.

По стълбището у Стаменкови затрополиха. Положението на Калитко ставаше неудържимо. Той се хвана бързешката за един клон, обвеси крака и тупна на земята. Сетне прехвърли оградата и се намери на улицата.

Хората бягаха на различни страни и Калитко се видя като обсаден. Ни назад, ни напред! Сърцето му замря. За всеки случай той бе измъкнал войнишкия нож от канията и здраво го държеше под полата на дрешката си.

Ненадейно, тичайки, някакъв си господин хвана момчето за свободната ръка и го помъкна след себе си.

— Да бягаме, момченце, в гората!

Калитко стисна ножа и с мъка се освободи от непознатия. Смеси се с бягащите, излезе при гарата и тръгна към моста на реката, накъдето го водеше общото течение. Той разбра, че хората, смутени и изплашени, бяха забравили всичко друго и никому не дохождаше на ума да помисли за партизаните. Двойката патрул, която мина край него, също не му обърна внимание.

— Това е екстра! — каза си той с думите на Трътлето.

Калитко се изкачи в гората, дето върху полянката се трупаше народът. Оттук той можеше всеки миг да запраши из планината. Но остана. Нахлупи каскет до очи и тръгна между хората. Кому ще хрумне, че ягодовското овчарче свободно се движи сега сред ягодовските господари и изедници?…

Калитко ходеше от място на място, минаваше от група на група и тайно се взираше в хората, като търсеше познати лица. Много му се щеше да срещне майка си или чичо си Калитин. Да ги погледа отдалече. Той дори напрягаше слух, уверен, че ще чуе отнейде гласа на работничката в Моруновата фабрика или гласа на чичо си Калитин, или на Ерединка. Но очакването му бе напразно.