Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (20)

Чуден свят

Калитко харесваше живота в лагера още и затова, че тук всеки бе сериозно погълнат от работата, която му се полагаше. Никой никому не се облягаше за нещо, което сам можеше да свърши. За тази цел не бяха нужни никакви заповеди и наредби, нито строги наказания. На партизаните им стигаше клетвата, която бяха дали пред командира, че ще служат от душа на своя народ.

Овчарчето горещо възприемаше тези железни правила и с вълнение се вслушваше в гласа на големите. Противно на Агапи, който повече обичаше да се увърта край кухнята, Калитко диреше средата на мъжете. Драго му беше да разговаря с тях. Той свикна дотолкова с това, че взе да се чувствува почти равен на останалите. И винаги намираше по някоя шега или бодра приказка, за да развесели другарите, когато стояха изправени пред някоя трудно разрешима задача.

Редом с това политическият комисар често събираше отреда и с беседи за живота, за войната, за труда пръскаше просвета между селяните и работниците — партизани. Овчарчето непрекъснато обогатяваше своите знания. В главата му се трупаха все по-нови впечатления и представи за хората и света, които дълбоко го вълнуваха и без прекъсване държаха будна мисълта и укрепваха духа му.

Съвсем иначе стоеше работата в Ягодово. Там момчето нямаше какво да научи, след като учителят стана нелегален. Бедните горяни се бяха свили в черупката си и за да не се излагат на опасност, трябваше да превиват врат пред постоянните наредби, заплахи и запрещения на войската, полицията или кметството. Дори когато техният труд биваше несправедливо ограбван от хора като фабриканта Морунов, не смееха открито да протестират. Но те не губеха кураж и вярваха, че краят на теглото е близък.

Случваше се понякога вниманието му изцяло да бъде привлечено от пристигащите младежи, подгонени от властта. Отначало другарите идеха смутени и плахи, сякаш отровени от живота, който бяха водили, преди да излязат в нелегалност. Те приличаха на току-що сепнати от кошмарен сън, но скоро се окопитваха и даваха всекичасно пример за силна воля и неустрашимост в борбата.

Когато пристигна текстилният работник Борил, Калитко дочу между него и Мусата следния разговор:

— Та ти да видиш каква свиня беше: душите ни вадеше, а надницата никаква — колкото да си купиш въже за шията.

— И Морунов не пада по-долу — забеляза Мусата. — От тъмно до тъмно се блъскаш, а пък гладуваш като куче.

— Отдавна ли работиш във фабриката?

— Бях на десетина годинки, когато се хванах в нея. Сетне пораснах, ожених се и не я напуснах до последния ден. На нас, помаците, даваха тежка работа. То кой ти гледа работата, ами парите не стигаха. Работния ден край няма, помещенията за работа влажни и тъмни, яденето никакво, а пък и като гълташ деня и нощя онзи прахоляк от трионите — от желязо да си, пак ще капнеш.

— Кожодери! Няма свестен чорбаджия, а всички са безчувствени зверове и вълци. Даже когато умират и в гроба им се иска печалбите да текат като река! Но ти не се бой, другарю Муса, и ето какво трябва за твоята болест: не бива да се отчайваш…

Мусата го прекъсна:

— Каквото и да дойде, много-много не му мисля — рече той, като дълбоко се закашля, сложил ръка на болните си гърди.

Мусата беше гълтал дълги години дървесния прах от фрезовите машини във фабрика „Морунов“, не си дояждаше и напоследък бе заболял от туберкулоза.

Предния ден Калитко забеляза, че той изхрачи кръв и се отби при него. Охтичавият лежеше по гръб, впил учуден поглед в братовчеда си Местан — също четник в отреда, — който бе натоварен да го наглежда, когато Мусата не се чувствуваше добре.

— Какво ти е, ага? — питаше братовчедът.

— Нищо, нищо! Това е от денонощния труд във фабриката.

— Дръж се, ага, зер имаш жена и дечица…

Вместо отговор болният махна с ръка, сякаш проклинаше миналото.

Мусата знаеше, че дните му са прочетени и пожела да умре на свобода.

Да, тук не беше село Ягодово. Тук един разпореждаше, неговите разпоредби се обсъждаха от двамата помощници, стигаха до партизаните и незабавно се изпълняваха с пълното съзнание за отговорност пред народ и родина.

Сетне, докато един четеше и споделяше прочетеното с другари, други, пръснати на разни страни, също бяха заети с някоя полезна работа: чистеха оръжието си, Мусата и Местан плетяха кошници, запознатите с обущарство кърпеха обуща, шивачите притягаха облеклото; жените плетяха чорапи, ръкавици и пуловери за четниците; ученичката учеше на четмо неграмотните; Мануш поправяше негодното оръжие; студентът-химик Алекси следеше по радиото войната между Съветския съюз и германците, а комисарят Горан тракаше на пишещата машина позиви и напътствия, които тайно се разпространяваха между населението от околните села.

Това бяха нови хора, които не приличаха на хората, срещани досега от малкото овчарче.