Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (94)

Не доктор, а поп

През Пухлевата овощна градина на горния край на селото — като се минеше направо през дворищата и градините на хората — най-лесно и незабележимо можеше да се достави храна на партизаните. Гората беше съвсем близо. Шишкавият знаеше това и тръгна първо нататък, за да провери стоят ли момчетата бодро на пост. Освен това той знаеше и друго, което хвърляше съмнение в душата му: там бяха на пост и пазеха Наско Ширита и Лесата, момчета изпълнителни наистина, но като че ли у тях имаше нещо съмнително, щом той често ги виждаше, да работят на писаря. И старшията, за да бъде сигурен през своето дежурство, тайно заповяда на Пантю да остане при тях и да наблюдава. Сетне подбра Симо — като по-сигурен — и тръгна за проверка.

Замисленото от писаря се нареждаше от само себе си.

Между това Бричката бе пийнал хубавичко и с разлюляна походка крачеше по прашния път край железопътната линия. На такива опасни разходки той никога не излизаше с трезва глава — не се знаеше отде ще му изгърмят — и за кураж сега от джеба на шинела му се подаваше бутилка.

Те вървяха и тихичко си приказваха.

— Само да го хвана! Роднинство няма да гледам. Що се е наежил той против мене?

— Не бива тъй, господин старши — увещаваше го Симо. — Откажи се от този мерак, не е хубаво. Гоните се, а пък людете се смеят. Не бива, джанъм!

— Не бива, ама щом ми подлива вода, и аз няма да стая мирен!

Унесени в приказки, те не усетиха кога наближиха Пухлевата градина…

Лесата, Наско Ширита и Пантю, сгушени под един храст край гората, притихнали и мълчаливи, наблюдаваха в посоки по пътя, който правеше голям завой между реката и железопътната линия. И ако човек напрегнеше поглед, можеше лесно да забележи там, покрай ръба на петметровия отвесен бряг, старата бреза, около която Калитко се надяваше да намери забити клечици…

По едно време Наско извади от джеба бутилка с ракия и попита:

— Искаш ли още? Пийни!

— Ба! — отвърна Пантю, очите на когото, се слепяха вече от лютата течност. — А вие защо?…

— Ние пихме достатъчно.

Ширита му подаде бутилката. Стражарят на един дъх я изцеди в гърлото си и сладостно замляска. Сетне поднесе бутилката над главата си, погледна я под светлината на звездите и рече:

— Отиде като нищо! Има ли още?

— Моята е пълничка — обади се Лесата.

— Дай!

— Ще се напиеш и ще заспиш.

— Аз да се напия! Малко ме познаваш: аз мога да пия до утрето — рече той и се облиза с надебелял език.

Настъпи дълго мълчание. Нямаше за какво повече да говорят. Те си бяха казали всичко. Само Пантю сегиз-тогиз впиваше разплакани от алкохола очи в младежите и жадно питаше:

— Ти вярваш ли?…

— Вярвам.

— И ти ли, Ширит? Петела ли казва?

— След като свършим с шкембелията, ти ще заемеш мястото му. Ти си по-честен и разбран. Умори цяло село този хайдутин! Тъй говорят селяните. Писарят нищо не знае.

— Не знае, ама ако му се каже, може да помогне за твоя старшилък.

Ба!… Няма да му мисля, момчета. Нека само се покаже!… А Петела е приятел, чудо! Избави ме той… и пари отгоре: „На̀, може да потрябват…“

— Зададе ли се, хвърляй по пътя… а ние — към гората. Все едно че нападат шумкари. Разбрано?

Пантю завъртя глава и отегчено добави:

— А бе, знам, момчета, мене ли ще учите накъде да хвърлям! Аз съм стар авджия, хей!…

Писарят прескочи до в къщи за кожухчето си. Жена му плетеше на леглото.

— Ти няма ли да ручаш?

— Не ми се руча.

Сърцето му напрегнато биеше и нямаше време за вечеря. Но тъй като тя го гледаше изпитателно, за да избегне нова разправия, той се съгласи:

— Хайде, дай.

Хапна надве-натри и погледна часовника. Наближаваше полунощ. Дванадесетгодишният му син спеше на кревата зад майка си и от време на време поскърцваше в съня си със зъби.

Бащата го загледа.

— Скърца със зъби… Бащелко!… — заяви майката.

А писарят си рече на ум: „Скърцай, скърцай, сине! Научи се да мразиш палачите, докато от тях не остане нито помен! Зер, когато пораснеш и тебе ще гонят като Калитко!…“

Стана от масата и с бързи крачки изскочи на улицата. Но едва тук се опомни и забеляза, че не беше взел това, за което бе дошъл у дома. Върна се за кожухчето. И изведнъж откъм гората пропукаха три гърмежа.

Жена му го посрещна на стълбището с кожухче в ръка, цяла разтреперана.

— Чувай — сигнал — нападат!…

— Нищо, нищо! Свикнахме — отговори Савата, а същевременно си мислеше: „Купи две свещи, да палнем на твоя шишкав братовчед…“

След сигналните гърмежи започна истинска пукотевица. Писарят хукна към читалището. Свободните от наряд селяни бяха наизскачали от помещението и го чакаха при ъгъла, скупчени в плътна група. Той подбра неколцина и тръгнаха към железопътната линия, отдето идеха гърмежите.

След четвърт час срещнаха запъхтяна група от патрулни и секретните, които пазеха при Пухлевата градина. Пушките им бяха преплещени. На ръце влачеха одеяло, прилично на цедило. На дъното му лежеше нещо тежко и неподвижно. Савата надникна в тъмнината: „Той ли е, или, не е той?…“

— Удариха го, писаре — промълви Симо, като държеше края на одеялото.

Редом с това Пантю изрева с разплакан глас:

— Удариха го, писаре! Овчарчето го утрепа!…

А дъхът от ракиената миризма се разливаше на далечно разстояние около него.

Савата ужасено плесна ръце и се хвана за бузите.

— Носете по-скоро при доктора! По-скоро!…

В същото време някой се докосна по рамото му и промърмори:

— Ба! Той тежи като куршум и галиба не му трябва доктор, а поп!…