Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (25)

Какво ставаше в село Ягодово. Писарят

Мало и голямо от „коритото“ познаваше стария ягодовски писар Сава Делимарков — Петела. Той беше секретар на общината, но обикновено селяните го наричаха „главния писар“ или просто „писаря“. Делимарков беше среден на ръст, около петдесетгодишен, побелял като овца. И винаги ходеше гологлав, с безредно разпилени коси. Вечно мълчалив, върху бледото му и хлътнало като на мъртвец лице не потрепваше нито един мускул, нито една усмивка. Погледнат отстрани, той можеше да мине за човек затворен и саможив: външността понякога лъже. Всъщност Савата носеше рядко добра душа. Заприказваше ли, всички го слушаха със зяпнали уста. Защото той умееше да разказва просто, топло и сърдечно.

На трети юни, в събота вечерта, ден преди нахлуването на партизаните в селото, Сава бе караулен началник на селската стража, съставена от ягодовски селяни. Докато трая дежурството му, той едва не припадна от безпокойство. Струваше му се, че ходи по нажежена плоча, макар под краката му да бе замърсеният под на караулното помещение в общината. Сърцето му лудо туптеше.

„В първите дни на месеца през нощта очаквайте нападение. Бойната група да бъде готова. За най-малката нередовност и отклонение ще дирим отговорност по партийна линия!…“

Тези кратки, но решителни думи бяха предадени на писаря от Радуил под сянката на корубестия явор. Командирът на ягодовския партизански отред заповядваше. Момчетата от бойната група — Наско Ширита и Лесата (Алекси Родин), които придружаваха писаря при нощната явка, го погледнаха изпитателно.

Благ и топъл поглед имаше Алекси. Слабичката му фигура, с глава леко приведена напред, на пръв поглед изглеждаше на заспала. Но в решителни минути лицето му се оживяваше, а очите се изпълваха с яростни пламъчета. Наско Ширита, обратно, винаги бе в напрежение, набитото му тяло постоянно потрепваше, сякаш за здравите му мускули никога не достигаше работа, и бе готов всеки миг да действува. Писарят едва смогваше да го обуздава.

Той изправи глава и също ги погледна.

„Командирът заповядва!“ — говореха очите му.

Разбраха се с поглед.

Настъпи тежко мълчание. Никой не посмя да се обади, но всеки усещаше неравното биене на сърцето си. Очите загоряха.

Партизанчето си тръгна. Котешките му стъпки се стопиха в пустата нощ. Останалите се промъкнаха през градините за село и се пръснаха по домовете си…

Задачата беше ясна. Но тъй като точната дата не беше означена, хората на бойната група живееха в постоянен трепет и тревожно очакване: за първи път чакаха нападение, за първи път щяха да вземат дейно участие в борбата на партизаните.

По едно време Минко Каленин прошепна на ухото на караулния началник:

— Писаре, стой си настрана. Инак, ако ни угадят, ще ни изчистят до един! Кой тогава ще помага на отреда?

А Ширита добави:

— Бай Сава, ти само ще командуваш: нека отидем ние, а ти, останеш ли, пак можеш да създадеш бойна група. Тебе те бива за това, а ние ще вършим каквото трябва.

В отговор на Насковите думи писарят му даде знак с очи да млъкне. Сега той отбягваше да влиза в разговор с хората от своята група. Една само неволно пропусната думичка можеше да провали всичко. Но той час по час излизаше навън и дълго се вглеждаше в тъмния масив на планината.

Часовоят, който пазеше с пушка на рамо пред входа на общината, равномерно крачеше по плочите. Той сякаш беше по-сърцат и повторно напомни:

— Писаре, стой си вътре. „Тая работа“ ще стане при първи петли.

— Тъй ли мислиш?

— Тъй, ами. Недей да се тревожиш много-много.

— А ти запомни, Минко: ще оставиш поста си едва тогава, когато партизаните се появят на мегдана. Чуваш ли как?

— Знам си работата, писаре.

— Ще следиш за тримата стражари. Ако изскочат отнейде и окажат съпротива, от невиделица стреляй на месо!

— Те пият в Пухлевата механа — отвърна човекът и пак закрачи.

Писарят се върна обратно. Караулът от втората смяна играеше на карти. Насядали кръстом по дъсчения нар, под окачената на стената газена лампа, младежите шумно се надвикваха при играта.

Писарят стоеше и наблюдаваше картите, а същевременно сърцето му теглеше навън.

— Писаре, ще има ли пак аероплани? — внезапно подхвърли един от селяните.

— Дявол го знае — отговори той и попита: — Ти бягаш ли, Пейко?

— Бягат хората. Хем здравата.

— Жените и децата бягат — обади се друг. — Евакуираните софиянци наплашиха селото, затуй нашите бягат. Ама пък и много зачестиха, писаре: всяка нощ тревога.

— Не бойте се — пошегува се някой. — Сирената е пристигнала, тя ще ни пази…

Отново настъпи глъчка. Играта все повече се разпалваше.

Като караулен началник, писарят трябваше да бди. И ако легнеше и притвореше за миг очи, безпокойството му се разгаряше с нова сила. Скачаше от нара и излизаше навън. За щастие, освен неговите верни хора: Ширита, Лесата и бащата на Воспирчо — Минко Каленин, никой не подозираше какво става в душата му. И какво се подготвяше тази нощ.

„Бойната група да бъде на мястото си…“

Сигнал — пожар в общинската дъскорезница, която работи за германците.

Всеки бе получил своето място в предстоящата задача: Ширита трябваше да поведе част от патрула за мястото на пожара и като заблуди хората, да ги накара да обърнат пушки към гората; да се започне стрелба натам, дето не трябва, по някакъв въображаем враг. Писарят щеше да поведе останалия караул на друга страна. В това време партизаните ще се втурнат откъм гробищата, ще прецапат реката и ще влязат в селото.

Всичко бе обмислено както трябва. Но Сава тръпнеше. Да се извърши нападение през неговото дежурство бе твърде неудобно и опасно: властта можеше да подозре участието му и тогава ягодовският отред би се лишил от верните си хора в селото. Но Червенокосия не беше известен за това дежурство. Затуй писарят постоянно си мислеше: дано отложат! Дано се размине!

Нощта превали. Първата смяна се прибра без очакваните главоболия. Той въздъхна облекчено.

Лесата и Наско се ядосваха. Те не мислеха като писаря. Младежките им сърца жадуваха да се покажат и сетне — ако ги усетят — да бягат в планината.

Съмна се. Писарят въздъхна успокоен. Сърцето му притихна след непоносимото напрежение. Той гледаше сънливите лица на другарите си и глухо произнесе:

— Не се отпущайте! Може би довечера…