Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко
Редактор: Лиляна Илиева
Художник: Юри Минчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова
Коректори: Маргарита Деспотова
Дадена за печат на 26.V.1955 г.
Печатни коли 32 1/0
Авторски коли 50
Формат 58/84 1/16
Тираж 10 000
Поръчка № 54(396)
Цена 1955г. — 13,50 лв.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Пожар
До вечерта на същия ден въведоха нов полицейски час. Разлепиха обявление:
„Който се хване по улиците след мръкнало, патрулът ще му стреля без предупреждение.“
По-долу в обявлението се казваше: „Забранява се на горяните да отиват в гората за подвоз на трупи.“
Селото беше изправено пред страшната опасност дълго да гладува: препитанието на ягодовчани бе от работа в гората.
Хората взеха да негодуват. Бягството при партизаните, дето нямаше жандармерия и полиция, се рисуваше в съзнанието им като сигурно спасение.
Пукотът на камионетките, пренасящи войска от Ягодово до Велево и обратно, не стихваше. Не минаваше час-два и тишината отново биваше нарушавана от чести гърмежи и зловещи провиквания из дълбоката гора.
— Е-е-еей! У-у-у!
Нощните въоръжени патрули кръстосваха улиците с най-строга поръка — да стрелят на месо. Те бяха образувани главно от бедни селяни и помаци, които трябваше да пазят живота и имота на ягодовските господари. Последните също бяха нащрек през ясните пролетни нощи, спяха облечени — с чифте, карабина или наган под възглавницата, — но все пак те бяха дома си, доволно сити, когато беднотията, поради запращението на обявата, крачеше в нощта зъзнеща и гладна. Затуй не малко младежи от патрулите бягаха през нощите ведно с оръжието си при партизаните и ягодовският отред постоянно растеше.
— Не щем да пазим тлъстите им кореми — с полушепот повтаряха те, задигаха каквото можеше да ползува партизаните и бягаха.
По-малко смелите тихичко споделяха радостта си от тия бягства и казваха:
— Ако върви все така и до нас ще дойде ред да хванем балкана.
Те не си гледаха много-много работата, нито зачитаха поръките, които им даваше кметът. Но войската беше опасна.
Рано в понеделник, преди да се зазори, ненадейно екнаха чести пушечни залпове. Ягодово отново настръхна от викове и стражарски свирки.
— Хе-ееей! У-у-у! Пфю-юй!…
Господарите, ведно с кмета, фабриканта Морунов и Денко Шилето, бързо изскочиха на мегдана, запасали патрондаши и с оръжие в ръка. Бояха се да не са слезли партизани от планината.
Откъм горния край на селото над къщите се извиваше и кълбеше огнено зарево. Гореше някаква сграда. Искрите летяха на снопове в тъмнината, кучетата бясно лаеха, говедата ревяха из оборите. Всичко се сливаше в един неразбираем тътен, шум и гърмежи.
Гореше къщата на Калитковия учител — командира на ягодовския партизански отред. Запалиха я „ловните“ за отмъщение, в отплата на ограбената мандра. Но властта пръсна слух, че уж самият учител слязъл в село, за да навести своите близки, и се укрил в нея. С тая лъжа се оправдаваше извършеният палеж. Ала никой не повярва на измислицата. Семейството на учителя отдавна беше прогонено от Ягодово, а покъщнината малко преди пожара бе разграбена и поделена между полицаите.
Малката къща изгоря до основи.