Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (62)

Разговор за Агапи и за друго

Пътят им беше препречен от безброй спънки: височинки и височини, каменисти гребени, влажни падини, сипеи, скали, гора, долища, ручеи, блатца, мочури, корени бодлива къпина, храсталаци и какво ли не щеш. Всяка стъпка тук бе пълна с напрежение и всяка невнимателна стъпка бе една сигурна стъпка по-близо до зиналия под краката гроб. Като притурим при това ненадейните опасни срещи в мрака, когато двамата трябваше да се таят, и огнестрелната рана на девойката — става ясно, че те напредваха с бързината на костенурка.

Горица изпитваше безкрайна досада от това и често охкаше.

— Ти не знаеш — рече по едно време Калитко, — че ние минаваме по най-късия път, затуй е тежко. Инак не може: ще ни хванат, ако избираме пътя и мислим за леснина.

И пак пълзяха отчаяно по скалите и гледаха с четири очи да не се заблудят и объркат пътя. Всеки миг Калитко опипваше стъблата на дърветата, за да разбере коя страна е по-груба и напукана — изложена на припек, и коя по-гладка — обърната на север. Така правеше в нощните походи командирът. Само опипването на корите им сочеше посоката на юг, накъдето трябваше да се стремят.

То беше път, изминат крачка по крачка, педя след педя, коляно след коляно. Дрехите им натежаха, просмукани от влага и кал. А на места дори се късаха на малки парцалчета и провисваха по тръните като следи от овчи руна.

Когато опасността остана далеч зад гърба им, Горица попита:

— Какво означаваше тази работа?

— Сигурно нейде наблизо има влашки кошари и хората си наливаха вода от чешмичката — отвърна Калитко.

— Вярваш ли?

— Никак не знам.

— Но представи си, че това бяха другари! — смаяно източи тънките си вежди девойката. — Нали можеше да бъдат и наши хора?

— Празна работа!

— Не! Да бяхме повторили сигналите, щяхме да разберем.

— Не може! — заяви твърдо момчето. — Аз се сетих: след като Витко попадна в капана и сигналите са променени.

— Все пак аз едва се сдържах и бях готова да закрякам като жаба.

— Ами! Като ти казват, че не бива — значи, не бива, и толкоз!

След това момчето разтвори раницата си. Извади оттам хляб и сирене и едва сега двамата седнаха да хапнат. И пак се повлякоха, като плахо се озъртаха. Звездите почнаха да гаснат една по една. Наближаваше разсъмване. Калитко каза:

— Изгубихме много време с това разтакане. Няма да стигнем там, дето исках.

— А къде? — попита девойката. — И скоро ли ще стигнем?

— Още малко — отвърна овчарчето. — Да стигнем веднаж до Мариина поляна и работата ще се оправи.

Те никак не забелязваха в мрака истинската опасност — горския Евтим — и продължаваха да пълзят все напред и напред.

— Почакай! — дръпна го за ръкава Горица. — Аз като че ли знам тази Мариина поляна.

— Не знаеш.

— Минавала съм оттам. Е, сетне? Какво смяташ?

— Ще те оставя в Сухата пещера.

— Сама?

— Плашиш ли се? То е едно скрито и залутано място, цялото потънало в буренаци. Покрай рекичката. Ще се укриеш там, без да се мяркаш навънка. А пък аз ще тръгна да диря отреда.

— Дали ще сполучиш? Я се откажи.

— Искаш при тебе ли да остана? Да пукнем от глад?

— По-добре от глад, отколкото от шмайзерите на ловните — рече Горица и уверено продължи: — Помисли, братчето ми: трудно ще намериш отреда. Витко ще го мъчат и може да издаде. Червенокосия знае това, ще вземе мерки и няма да спре нито на един от старите биваци.

— Нека опитам, другарко — не отстъпваше партизанчето. — Не успея ли, тогава ще изтърча в Ягодово. Искам да намеря връзката. Връзката пък ще влезе във връзка с отреда. Нека разбере командирът на какъв огън се печем. Той няма да ни остави.

— Така по̀ бива. Но вероятно селото е пълно с войска и трудно ще ти бъде…

— Като казвам, че ще се свържа — значи, ще се свържа! Ако не сполуча, по-тежко ще е за тебе. Самички трябва да прехвърлим планината и да прегазим крушовските ливади. Работа тъкмо за две нощи. Познаваш ли стария воденичар?

— Да. Подгърбено старче като самата воденица.

— Но това е подирна работа. Да видим по-напреж какво ще свърша в Ягодово.

Ненадейно Горица се отпусна на земята и силно затрепера.

— Защо спираш? Боли ли те много?

— Тресе ме…

— Карах ли те да пиеш вода?

Горица не отговори. Треската я люлееше от глава до пети.

— Гледай сега ти! — рече разтревожено овчарчето. — Само треска не ни стигаше!

— Ще мине.

Тя хвана ръката му и я сложи на пламналото си чело:

— Гори като огън!

Изведнаж — както бяха полегнали на гръб един до друг — тя присегна и го погали по бузата. Калитко пламна като лале и извърна глава.

Горица се надигна. Искаше да го погледне в лицето. И погледна, но тъмнината не позволяваше да се види смущението му.

„Дете, дете!“ — с болка на сърцето промълви на себе си партизанката.

Калитко мълчеше. Сърцето му лудо тупкаше. Безпокойна мисъл терзаеше душата му: „Казало ли й е Трътлето за онова, което си говорихме при чамовата пейка в гората?“

За да се овладее, той бързо се изправи, кръстоса крака и подхвана:

— Да знае Трътлето… да притърчи… друго щеше да бъде! Но да не вярваш. Той сега е на седмото небе, щом получи пушка. Ушите му пораснаха и сигурно си мисли: кога пак ще му падне да си погърми срещу преследвачите. Нали?

Партизанката приближи устни до лицето му:

— Повторѝ! Повторѝ, кого наричаш ти Трътле? Очите й святкаха недоволно.

— Патроните ми се свършиха. Да знае Агапи… — извъртя въпроса той.

— Не, Спартаче, ти рече Трътлето.

— Сбърках — затуй рекох.

— Втори път да не бъркаш. Забрави този прякор.

— Тъй съм свикнал.

— Опитай се да отвикнеш. Помни, че си партизанин. И с нищо не превъзхождаш нашия Никола. Той не е по-лош от тебе.

Горица го гледаше изпитателно и не продумваше. В съзнанието й се възправяше с целия си ръст, тъжно усмихнато, овчарчето с белега от изгоряло върху бузата.

— Познавам го, другарко. Защо ми приказваш! — малко недоволно заяви Калитко.

— Познаваш го, но никак не му съчувствуваш.

— Той оплаква ли се от мене? — попита Калитко, жаден да узнае мнението на Агапи чрез устата на гимназистката.

— Той никога и от нищо не се оплаква.

— Само от глад, нали? — с тържествуваща ирония рече Калитко и се усмихна в тъмнината.

— Да го гледаш, когато е около тебе, никога не можеш да схванеш дали е весел или сърдит. Той не познава сякаш тези чувства. Но и това е последица от страданията му.

— Дано само той да е страдал! — ревниво възрази Калитко. — А чий баща убиха чорбаджиите?

— Твоя баща?

— Смаза го трансмисията.

— Аха!

— Ти изпитай първо, па тогава ела да си поприказваме…

— Не се горещи, моля ти се! — прекъсна го девойката. — Ти обичаш да го мъчиш. Това е лош навик у тебе, останал още от село.

Калитко замълча. И през това тържествено мълчание той си мислеше: „Каквото щеш казвай, но тя е истинска другарка и аз трябва да я слушам, когато иска да ме направи човек.“