Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (12)

Две овчарчета се съвещават

Разговорът с говедаря напълно ободри Калитко. Нов прилив на сили изпълни смелото му сърце. Тогава той скочи от леглото и препаса войнишкия нож на кръста си. Първата дума, която отправи към майка си, беше:

— Мале, не ми се пасат повече овце. Да бъдем на чисто.

Майка му го погледна учудено.

— Ами чичо ти…

— Не ми е работа. Аз на тебе изповядвам, да знаеш. Не искам… заради тия кучета… стражарите.

— Калитко!…

— Да знае цялото село: Калитко овчар няма да стане!

Жената бързо се сети за нещо. Постави ръце на бедрата си и недоволно викна:

— Да не потеглиш по пътеките на Радуилча? Хубава работа! — И бързешката тръгна към изхода, като го заплаши: — Сега ще отговаряш пред чича си Калитин!

Овчарчето се спусна след нея, запъна вратата с гръб.

— Гледай ти, какво си измисляш!

За да я успокои напълно и да скрие намерението си, то дори я прегърна през шията, целуна я по бузата и горещо заприказва:

— Мале, каква си! Не ме бива за това, дето мислиш. Сега разбрах. С Мигача е друго — той си няма майка. Искам да дойда с тебе на фабриката, да чукам каишки. Бива ли?

Жената беше наивна, бързо омекна и завъртя глава.

— Бива, я. Но първо иска да поприказвам с господаря.

Когато тя тръгна на работа, Калитко отиде при овцете. Подреди ги набързо и пак занарежда:

— Ганчо, не знам що да правя! Селиме, срам ме хваща, като помисля за Мигача…

Чу се кашлица. Тропна врата. Чичо му бе станал от сън и влачеше налъмите си по двора: тарррррък, тарррък, таррък! Надникна през малката вратичка на кошарата, съгледа момчето и изръмжа:

— Окраставяха. Ще ги изколя до крак!

— Не дават ли още?… — попита Калитко.

Селянинът мрачно отвърна:

— Гледай си работата! Днес ще решаваме. Галиба ще пасете отсам реката.

Засмука жадно цигарата си и заобикаля с кашлица двора.

Агапи и той стана неспокоен, като взе да мисли по-самостоятелно. Неговият бавно подвижен ум също бе запален от бягството на Радуил и сякаш почна да се пробужда от сън. Не можеше да се начуди на решителността на другарчето си и като нямаше кому другиму, на Калитко поверяваше своите тъги, болки и съмнения.

— Заравял е в стърготините, казвам ти!…

Този ден Калитко го намери и го помъкна към дома. Затвориха се в плевнята на чичо Калитин, легнаха в сламата, тихо зашепнаха и се уговаряха. Гапи бе готов да тръгне, където речеше всезнайкото. Калитко обаче гореше от желание още повече да го разпали и надъха, за да няма колебание, и говореше, говореше:

— Ти мене слушай. Мигача нарочно е пратил дядо Радуил… Той е верен човек на партизаните. Но работата е друга. Срамота е да седим със скръстени ръце. До утре трябва да решим. Виждаш ли какво става? Изпотрепаха сума селяни в участъка. И мене биха, арестуваха… Защо?!… Всеки ден бой, гърмежи, тършувания. Шега ли е, мислиш? Решавай!

— Каквото решиш, това ще бъде.

— Хубаво.

— Ами как ще тръгнем без повиквателни? — попита Агапи, като замижа и се почеса по врата.

— Как да е, ще тръгнем. Повиквателни партизаните пращат само на по-големите, на комунистите. А ние сме деца. Те дори не знаят за нас. Не знаят нито за някакво си Трътле, нито за Калитко Кулин. Важното е ние да решим. Да им докажем, че не сме страхливи и искаме да работим за народа. Нали?

Гапи се ухили. Дори при думите „искаме да работим за народа“ щеше да се закиска с глас, но бързо прехапа език.

— Как така ще работим? Нали сме още малки мончета? Ще вършим ли работа? И мене ми се ходи… и на мене с шмайзер ми се стреля, ама ще дадат ли?

— Шмайзерът е подирна работа — отвърна решително Калитко. — А работа — дал господ: вода да носим, пак е работа. Хора трябват!

Белязаното завъртя глава.

— Виж, не бях се сетил за вода. Хубаво. Кога да тръгнем?

— Остави на мене. Аз ще решавам, ще научиш. През това време ти ще стискаш език зад зъбите! Върви приготви, което ти казах. Измъкни от господаря си, каквото ти попадне. Не се плаши. А аз през нощта ще видя работата на най-тлъстото шиле и ще го натъпча в торбата. Срещата ни ще бъде при дъскорезницата на Денко Шилето. Тя не работи сега и седи запустяла. Довечера пак ще си приказваме.