Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (157)

Съд по партизански

Бригадният предаде воденето на разпита в ръцете на Савата. Той сам пожела това. Писарят неведнаж се бе справял с престъпници, когато служеше в ягодовската община.

Двамата бегълци седяха като поразени от гръм и не смееха да дигнат очи. Те бяха пребледнели тъй много, че повече не може да се каже. Устните им се попукаха от ужас. Съдът на партизаните действуваше бързо. Всяко излишно протакане дразнеше душите.

— Къде бяхте забързали, та не дочакахте дори да се съмне? На сватба ли ви поканиха? — със зла насмешка питаше писарят.

„Синьото сако“ беше загубил ума и дума, мълчеше и с нервни движения току бършеше с ръкав изобилната пот, която на тънки струйки течеше по челото и бузите му. Плосколицият също беше занемял. Сухи и трескави, очите му горяха като на побъркан…

След това този с орловия нос развърза устата си и започна да лъже. Но писарят го спря още на първата дума: той сякаш се беше досетил каква е работата и каза, че му трябват само признания, а не лъжи. Очите на всички бяха вперени в него и чакаха какво ще каже писарят по-нататък.

— Кога дойдохте в отреда и откъде? — повторно запита командирът на първа чета, но никой не му отговори.

— Какво ще си играем! — внезапно рече Черния. — Съд по партизански и това е!

Разпитвачът му кимна да млъкне и се обърна към командира:

— Кой познава най-добре тия хора? Другари ли са?

Червенокосия каза:

— Дошли са в отреда в мое отсъствие. Нека каже Горан.

— Преди пет-шест дена дойдоха, другарю командир — избърза Калитко.

— Малко-о-о! — поклати глава писарят.

— Нямахме време дори да ги опознаем. Но аз наистина ги разпитвах и показанията им не събудиха никакво съмнение у мене — рече Горан.

— Такова нещо е неизбежно в днешно време и в нашата нелегална борба, затуй няма защо да се чудим — забеляза веднага Червенокосия. — Продължавай!

— Развържете ръцете им — заповяда писарят — и ми дайте канче чорба и две лъжици.

Радуил и Агапи хукнаха да изпълнят заповедта.

— Бъдете внимателни: да не сте пипнали нито с пръст чорбата!

Това предупреждение дойде тъкмо на място, защото Агапи — какъвто си беше облизвач на канчета — може би щеше да се опита да оближе пръстите си…

— Яжте — подкани писарят, когато канчето с чорбата бе сложено под носа на двамата подсъдими.

Изведнъж всички зяпнаха: ръцете на престъпниците затрепераха неудържимо. По-младият изтърва лъжицата и в безумен ужас изрева:

— Не мога! Не искам!

Другият също захвърли лъжицата си на тревата.

Писарят погледна отстрани бригадния и промълви:

— Вижте, те се отказват. — И веднага се обърна към белия каскет: — Отрова ли има, та не смееш?

— Той! Той ме накара… — отвърна с полушепот плосколицият и се отдръпна като от въглен от своя по-възрастен Другар.

Той си признаваше престъплението, като се надяваше наказанието му да бъде смекчено.

В същото време ненадейно и бързо командирът на първа чета измъкна пистолета си и го насочи в челото му:

— Ти си полицейски агент! Кажи! Ще стрелям! Чуваш ли как?

— Не съм аз! Той е агент! Той ме поведе насам… той ми обеща, че ще стана агент… ако… ако…

— Ако изтровите отреда, тъй ли?

Стана ясно, че това бяха хора на петорката. Петорката пипаше с опасни маши…

Свидетелството на Калитко с портретчето също установи несъмнената вина на орловоносия, макар той да отричаше до последния миг, че зеленото тефтерче с оръфаните краища е било захвърлено от него там, върху пътеката. Той беше един от убийците на Горициния приятел с правите коси.

— Другари — обърна се писарят към партизаните, — вината на тия хора се установи по един безспорен начин; ние имаме вече от устата на единия пълното му самопризнание. И всички щяхме да бъдем изтровени. А това, че другият мълчи, ясно доказва, че той е главен участник и пръв подбудител на извършеното престъпление!

Повече нито дума. Бригадният направи знак на писаря да спре. Всички разбраха какъв ще бъде краят и облекчено си отдъхнаха. Червенокосия се обърна към Мануш и заповяда:

— Вземи Караджата и Борил. Свършете незабавно с тях, без протакане!

Малко по малко се разсъмваше. Утринният хлад бодро щипеше лицата на недоспалите партизани. В сипкавия здрач сгърнатите им фигури бързо се заотделяха една след друга, изрязани върху фона на скалите като рисунки, които сякаш с въглен в ръка нахвърляше настъпващият румен ден.

Калитко горчиво се осъждаше и не му бе леко на сърцето. Той трябваше, щом се върна командирът, веднага да сподели с него опасенията си от тия двама съмнителни хора. Но тук портретчето му пречеше, тъй като искаше на всяка цена да го запази за себе си.

Бригадният говореше на писаря:

— Сбъркал е нашият Спартак, Забравил е просто да ме предупреди. И сега заслужава да бъде наказан, макар да не обичам да прибягвам до строги мерки.

— Наказваш ли го често? — запита писарят.

— Понякога е много своеволен…

Изсипаха на една страна пълния казан с чорбата. Агапи залапа пръст и разочаровано произнесе:

— Гледай сега ти! Биваше ли тъй? Не биваше ли и тия хора да са живички, и ние да се налапаме както дал господ?

— Да-а — мрачно и замислено отговори Калитко, — всичко забърка този калпав Чичин: ако не беше той, ти сега щеше да си при дядо Айдамусеневидеше.

Ала престъплението на двамата подкупени хора не спря дотук. Имаше и други изненади.