Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко
Редактор: Лиляна Илиева
Художник: Юри Минчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова
Коректори: Маргарита Деспотова
Дадена за печат на 26.V.1955 г.
Печатни коли 32 1/0
Авторски коли 50
Формат 58/84 1/16
Тираж 10 000
Поръчка № 54(396)
Цена 1955г. — 13,50 лв.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Око и ухо
От една тревясала пътечка, с ивици изпомачкана пача трева по средата, се показа дългунестият Дядо Ване. Обвесил мотика на загорялата си шия, той беше присвил ръце в лактите, крачеше тежко с дългите си боси крака и ритмично поклащаше рамене, забил поглед в дебелата цигара, която си свиваше в пожълтяла вестникарска хартия.
Щом го зърна, дружината завика в един глас:
— Гледайте тука, Дядо Ване ще ни каже най-новото.
Дългунестият селянин свали мотиката от врата си и я прекара на ръка, без да отрони дума. Гъст и лютив пушек от цигарата обгърна главата му, като го караше сдържано да покашлюва и присвива котешки очи.
— Как върви следствието, Ване?
— Ще хванат ли малкото, дето удари човека?
Дългунестият пак мълчеше. Смеси се с останалите и застана на челно място в групата, като гледаше пред себе си мрачно и навъсено.
Момчето скришом поглеждаше Дядо Ване. От този тайнствен поглед можеше да се разбере, че то пази в сърцето си нещо, което не намира с кого да сподели.
— Е, Ване? Що мълчиш?
— Мене не барайте, хора! Аз нямам думата.
Тоя път той се оказа пестелив в приказките. А мъжете продължаваха да разискват по убийството, като се надпреварваха един друг. Дядо Ване жадно се вслушваше в разговора. Негов дълг беше да научи какви са новините между ягодовчани и щом долови нещо нечисто, веднага да обади на писаря. Сега той беше окото и ухото на бойната група и трябваше да внимава.
Наближиха селото. Хората се пръснаха из страничните улички. Само Петър последва дългунестия. Пътят на двамата водеше към реката.
Ненадейно момъкът го дръпна за ръкава и глухо произнесе:
— Чичо Ване, ти разбра ли работата? Не си, я! Пантю се заканвал в кръчмата, че ще изяде някому главата…
След като го изслуша, дългунестият се престори на сърдит и рече:
— Брей, муле, не си пъхай пръста във врата, дето скърца… Гледай си работата и да си знаеш устата!
След това бързо закрачи към дома си.
Младежът остана на място, забъркан и смутен, сякаш не знаеше кой път да хване. Но след минутно колебание той се посъвзе, настигна дългунестия и му рече:
— Чичо Ване, аз нямам вече работа в село!…
— Е, та?
— Само да знам къде ще мога да намеря, партизаните…
— В гората, къде!
— Ти обади на тати да не ме мисли. Още тази нощ ще изляза.
Момчето се изгуби по пътя. Ване вървеше, потопил в земята загрижен поглед, и си мислеше: „Страх ме е нашите момчета да не я оплескат!…“