Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (109)

Десет срещу тридесет

— Обградени сме! Залегни и отстъпвай по посока на гората! — викаше фелдфебелът, като гледаше с ужасен поглед нататък, отдето идеха ненадейните гърмежи.

Войниците за миг изчезнаха от повърхността на земята, а заедно с тях и началниците им. Сякаш се стопиха като сняг под жаркото слънце. Но следния миг се чу нова команда!

— По скалите… огън!

Започна страшна пукотевица.

А там на скалата, дето преди стоеше поручикът, изпърво се подаде една рошава глава, сетне цевта на шмайзер, който бълваше огън, и един мечешки глас изрева:

— Другари, идем!

— Мануш!… — изписка овчарчето, скочи на крака и се подаде с цял ръст от корубата.

Горица го потегли отзад и го застави да седне с думите:

— Не дигай глава! Куршумите пищят!

— Другари, смърт на убийците!

— Огън!…

— Те, мръсниците, убиват, палят, грабят къщята ни!

— Сложи оръжието! Който се опъва, няма милост за него! — не спираше Черния.

Викаше се от разни страни тъй, че загрубелите гласове заглушаваха тътнежа на стрелбата.

В редиците на преследвачите настъпи паника. Някои от тях, все още блъскайки се както преди, вместо да ударят на север, към гъстата гора, както гласеше командата, заотстъпваха бързо към стария бук. Нататък местността бе равна, без всякакви скали, и лесно проходима. Едновременно с това те продължаваха да обсипват скалата с огън. Но позицията на смелия помощник-командир бе изгодно избрана и той оставаше незасегнат.

Топора не знаеше числеността на нападателя; но от неговия решителен устрем той разбра, че напорът е неудържим — войската губеше предимството си в боя — и позеленя от яд. Той се ядоса още и затова, че бе извършил някои грешки: не бе разпределил бойците си както трябва, а сега — в разгара на стрелбата — беше вече късно. С пяна на уста викаше, псуваше своите и противника, но никой не го слушаше. Сетне заотстъпва назад и почти се изравни с хората си.

Калитко издебна сгодната минута, грабна бомбата от ръката на Горица и пропълзя навън от корубата. Сетне, застанал на колене, той я заметна над рамо, мигновено изтегли телчето и като зачете: „Двайсе и едно, двайсе и две, двайсе и три!“ — засили се и запрати бухалката напред.

Страшното желязо полетя, направи широка дъга, избухна и изтрещя със замайващ трясък в редовете на скупчените преследвачи.

Паче-дере се изпълни с предсмъртни писъци и стенания:

— Ваввв! Ииии! Ооо!…

Оцелелите хукнаха презглава, кой накъдето види. А някои полазиха под храстите и се притаиха. Между последните беше и Топора, тежко засегнат от бомбата.

— Искате ли още? Искате ли? — крещеше с пресипнал глас овчарчето.

— Мерзавци! Елате пак, елате, кучета! — викаше девойката, буйно разтърсвайки къдравата си коса, застанала права пред корубата и с дълбоко впити нокти в старото дърво.