Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (48)

Първото сражение

Влакът навлезе в района на гарата. Втора чета прибягна малко напред, готова всеки миг да окаже помощ на първа чета. Четниците чакаха само заповед от Червенокосия. Работата отиваше много гладко. Но Мусата направи една съдбоносна грешка… Температурата му се бе повишила и той действуваше като зашеметен от първата сполука.

Вместо да се упъти към караулното помещение, с карабина под мушамата си, той скочи от влака и първо се хвана за часовоя, който беше застанал с прибрани крака сред перона на гарата.

— Предай оръжието! — викна той и опря цевта до гърдите му.

Войникът силно се изплаши. Ако се предадеше доброволно, той знаеше какво го чака: военен съд и затвор. Затова изведнъж оказа съпротива. Двамата се уловиха за гушите.

Останалите войници, излезли да позяпат влака, бяха насядали върху купчините траверси. Щом забелязаха схватката, те бързо усетиха работата, втурнаха се в дъсчената барака, грабнаха оръжието си и когато се появиха отново, почнаха да стрелят във въздуха разбъркано и без команда.

Партизаните се отдръпнаха. Залегнаха зад вагоните и също откриха, стрелба. Жените се разпискаха, част от пътниците на пада по очи във вагоните, прилепна за пода, други хукнаха през врати и прозорци към гората. Настъпи невъобразима суматоха.

Червенокосия застана на челно място. Той бе забелязал грешката на Мусата. Лапна свирката си и изсвири за отстъпление. Сетне, за да се избягнат жертви от страна на пътниците, той викна на партизаните при машината:

— Изтеглете влака!

Влакът бе изтеглен извън района на гарата.

През това време стрелочникът напусна стрелката си, хукна към реката и се изгуби. Мусата своевременно го забеляза, но не направи нищо, за да го настигне и спре. Това бе втора и по-фатална грешка. Но помакът предполагаше, че човекът бяга от страх…

Стрелбата не преставаше. Завърза се истинско сражение. Стреляха от едната и другата страна. Партизаните се бяха отдръпнали на височината. Куршумите пищяха над главите, брулеха листата на лещаците, а гарата бе продупчена вече на много места. Чиновниците се бяха изпокрили в миша дупка.

Войниците вмъкнаха в огъня и картечницата.

— Тра-тра-тра-тра-тра! — грозно пееше огненото гърло на това малко желязно чудовище.

— Пести куршумите! — викна командирът.

Залегнал до него, Калитко се целеше и стреляше. Ушите му бяха заглъхнали от трясъците на гърмежите. Между това той си мислеше: „Първото сражение! Гледай ти какво нещо е! Съвсем не прилича на разправията със стражарите при Вълча поляна… Страшно, страшно!… Къде ли е Гапи?… Ето го, стреля и той!… Лошо го мъчех аз, а не трябвало. Той е добър другар, вижда се. Ако останем живи и здрави след този огън, ще го помоля да забрави и ми прости…“

Мислите му бяха прекъснати от Червенокосия:

— Предай на Мануш първа чета да се оттегли!

Овчарчето прекрати стрелбата и се повлече по корем. Над главата му заплашително свиреха куршуми. Мина на левия фланг на партизанската верига и предаде заповедта.

Стрелбата почваше да затихва.

Отпорът на караула не беше решителен. Командирът навреме разбра на какво се дължеше причината. Първо, там нямаше началник, който да ръководи; второ, това бяха възрастни войници — запасняци, и не бяха достатъчно опитни. За първи път водеха сражение. Дори може би между тях да се намираха и такива, които имаха синове или дъщери в партизанските отреди. Оръжието в техните несигурни ръце не беше смъртоносно. Куршумите непрекъснато свиреха и брулеха листата.

Между тях имаше само един войник, ранен в ръката. Мусата го улучи. Сякаш, за да поправи грешката си, той бе готов да отмъщава. Но командирът предупреди:

— Помнете моята заповед! Да се щадят българските войници. Те са кръв и плът от народа. Никакъв грях не тежи на съвестта им за влошеното положение на страната.

Той се надяваше, че караулът ще се опомни и ще сложи оръжие. Войниците внезапно прекратиха стрелбата и прибягнаха зад дървените траверси. В редовете им настъпи колебание.

Мануш се изправи с цял ръст и викна:

— Другари войници, какво правите? Сложете оръжието, докато не е късно!

Противната страна мълчеше.

— Ние сме десеторно повече от вас — заблуди ги Черния — и накрая ще ви принудим да капитулирате. Помислете за жертвите!…

— А, не! — обади се най-сетне един писклив глас. — Вие ако ни простите, офицерите ще ни изтрепят.

— Ще дойдете при нас, другари. И вие сте от нашата черга. Ние се борим за доброто на вашите семейства, жени и деца. Нима разбирате това?

— А, не! — отговаряше все същият глас.

Мануш пристъпи напред, като едва сдържаше гнева си, задето не го разбираха.

След настаналата кратка тишина, в която кръвта — и на партизани, и на войници — лудо биеше в сърцата, обади се Горан:

— Няма ли при вас команда, дявол да го вземе? Пратете човек да се разберем.

— Нямаме!

— Старшията отиде във Велево — отговориха няколко гласа.

— Ще се бием докрай!

— Изтрепете ни по-добре вие!…

— Ей, че стадо! — изръмжа Мануш, като се прицели и гръмна над главите им.

— А ти си мечка! — отвърнаха дружно войниците, дигнаха пушки и му пратиха град от куршуми.

Но Черния беше вече залегнал.

Стрелбата се поднови. Но сега тя не се водеше с първия страх и неизвестност. Противниците се бяха вече опознали. Те можеха всеки миг отново да прекратят огъня и да поведат преговори за разбирателство. Колебанието на войниците беше очевидно. Командирът схвана всичко това и даде заповед гарата да се атакува и превземе на всяка цена. Партизаните правеха прибежки, без да спират стрелбата. Две минути по-късно някои бяха вече на перона, готови да се хвърлят в ръкопашен бой. Откъм веригата на войниците се чу висока глъчка. Сякаш там се караха за нещо. Сетне един се показа над траверсите:

— Другари, нека преговаряме! Пратете човек да научим условията ви.

Мануш веднага тръгна. Но друг един му викна:

— Стой! Не ни трябваш ти. Пратете онова, малкото, с него да се разберем — и заплашително размаха пушка.

Командирът се обърна към Калитко:

— Върви предай: с бой или без бой, ние няма да се върнем назад с празни ръце!

Калитко, стиснал здраво карабината, тръгна. Той беше малко пребледнял и безпокоен, но крачеше наперено. Пясъкът звънтеше под твърдите му стъпки. Не биваше накрая да позволи славата му да се затъмни и пропадне. Стъпваше напред и говореше:

— Честна дума, другари! Сега ще се разберем и работата ще се оправи.