Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (30)

Помни тази нощ

Савата напусна казиното и отърча обратно. Тъмните фигури на патрулните двойки се отлепяха от сенките на зидовете и внушително заставаха на пътя. Заплашително щракаха затворите на пушките: кой? Кой? Кой?

— „Знаме“ — „Землянка!“ — разменяха паролата и писарят продължаваше да тича като вятър в стихналия сипкав мрак.

Преди да влезе отново при стражарите, той се изкачи в етажа на лесничейството. Реши да получи съгласието и помощта на караулния началник: да се намеси с хората си срещу пияния старши, ако потрябва.

След това се спусна надолу, на един дъх премина стълбището и салона и като котка скочи на сцената.

Двамата стражари, запретнали ръкави, висеха над изтезаваната. Тя лежеше просната по гръб, без да шавне, и „вземаше-даваше“, както казваха ягодовчани, когато някой безнадеждно болен се готви да напусне този свят. По косите й, пръснати по наводнения под, лепнеше съсирена кръв.

Беше съвсем тихо и само ограбеният от Калитковата масичка будилник задъхано цъкаше в полумрака на сцената.

Бричката не се виждаше. Сега командуваше Симо.

Писарят ги разбута и грабна гумата от ръцете им.

— Спрете! Кметът заповяда…

— Какво-о?

— Върви по дяволите! Чуваш ли как?

— Ами старшията?

— Къде е той?

— В Пухлевата кръчма.

— Върви по дяволите! Чуваш ли?

Бравата издрънча. Вратата се тресна о стената. Входът остана широко отворен. Ивица мътна светлина, проникнала по стълбището отгоре, затрепка върху циментения под на чакалнята.

Караулният началник внезапно извика:

— Петел, време ли е да сляза?

Савата не отговори. Погледът му бе отправен към изхода. Бричката идеше. Той опипваше с разперени ръчища тъмнината и изведнаж се препъна и падна с шум върху столовете, струпани край стената.

Будилникът се задъха и спря да чука. Стрелката спря на числото две. Беше следполунощен час, когато всичко спеше или тръпнеше в страх и очакване.

— Що търси тук този цивилен? — викна старшията, като се изправи и съгледа Савата.

Писарят отговори:

— Кметът заповяда да се явиш при него. Иначе ще си имаш работа с караула!

— Ко-о-ой? Ти ли? Ти си едно с шумкарите!…

Без да слуша, Савата го изгледа продължително:

— Млъкни! Ти си пиян… ще те тикна в зимника!

— Време ли е, писаре? — обадиха се отвън.

По стълбището затрополиха отсечени стъпки. Пред входа спряха с пушки при нозе часовоите, свободни от наряд.

Бричката сякаш беше оглушал. Той гледаше с тъп и, малко презрителен поглед. Сетне прикотви пръсти за рампата и надигна коляно.

— Теглете, момчета!

Симо и Пантю го издърпаха на сцената, отпуснат като мърша. Старшията запреплита език в лицето на писаря:

— Ами ако аз заповядам да те натикат?

— Кметът нарежда да не биете повече тази жена — с несигурен глас рече Савата. — Чуваш ли как? Утре тя ще бъде интернирана. Друго не можем да сторим, щом не издава — завърши меко той.

— Военните ще питаме.

— Военните са гости в Ягодово. Ние трябва да пазим своите хора.

— Йо! Не става тя! — викна грубо Бричката. — Дордето не падне и последния шумкар, все тъй ще бия!

— Помни нареждането на кмета…

— Марш оттук! Разбрано?

Следния миг старшията грабна гумата от ръката му и зачете.

— Едно, две… тръгваш ли? Давам ти срок до три. Едно, две… знаеш ме, що за стока съм: аз и на баща си не прощавам!

— Време ли е, писаре?…

Писарят беше доволен, че караулният не губеше търпение и възпираше момчетата си. Не искаше да има по-големи разправии.

Но когато той случайно обърна глава към изхода, стана нещо неочаквано.

— Три! — глухо изръмжа Бричката и гумата изплющя.

Страшна болка се вряза в рамото на Савата. Той се задържа за близкия стол, за да не падне. Будилникът за миг потръгна: цък-цък-цък! — и пак притихна в мъртво мълчание.

Караулът се спусна и наскача по сцената. Засвяткаха стоманените дъна на карабините. Старшията се хвърли напред, скочи долу на пода и хукна да дири кмета, като се заканваше люто.

При друго време шишкавият не би буйствувал така. Той не биваше да забравя, че дълго служеха заедно с писаря и Савата неведнаж оправяше работите му. Но сега виното го владееше. Освен това старшията бе уплетен и затъпял от редица престъпления. Съвестта, му беше претоварена. Петела знаеше това и не се учудваше на постъпката му. Но същевременно той изрече в душата си смъртна клетва: „Бричка, помни тая нощ! Това няма да мине безнаказано. Скоро ще си видим сметките с тебе!“

 

 

Двамата стражари изплаваха из мрака на салона, дето бяха се укрили от караула. Писарят ги заплаши строго:

— Всичко ограбено да си дойде на мястото! Ще отговаряте!

Пантю — какъвто си беше наплашен от началници, наивен и глупав — веднага го достраша, вдигна рамене и рече:

— Барем да съм взел нещичко, писаре!

— Не си! А кой извлече купа с нещата? Къде се дяна покъщнината на хората?

— Ти питай старшията.

— Старшията!… — недоволно добави стражарят Симо.

— Старшията! — подхвана сърдито Савата, като искаше да изпита докъде се простира сляпото им подчинение на Бричката. — Старшията ще ви прати на бесилото, но вие спите! Той обира каймака, а вие… дремете с пръст в уста? Тъй ли?

— Тъй ами. Той ни лъготи.

— Което е право, право е.

— Решено е иззетите вещи да се поделят поравно между стражата, нали? А Бричката… виж го ти него, хубаво ви мами!

Стражарите завъртяха глави:

— Мами, ба!

Те бяха недоволни. Писарят реши да използува това недоволство и да насочи острието му срещу шишкавия.

Свлякоха примрялата работничка в празното пространство под сцената — една тъмна и влажна дупка, превърната в арест. Кула прекара деня, без да пошавне. Едва късно през втората нощ тя проплака: зовеше сина си.

Часовоят, който шареше по двора, прекъсна разходката си и попита:

— Како Куло, жива ли си?

— Смазаха ми кокалите, сине! — отвърна глухо като из гроб арестуваната.

— Искаш ли нещо?

— Най-много писарят ме би — виеше тя с отпаднал глас, без да си дава сметка за истината.

— Да не бъркаш ма, како Куло?

— Той ги насъскваше, ама ’гато си слезе Калитко, ще плаща!… Дай ми малко водица, сине.

Часовоят й подаде през мазгала на зида бутилка вода. Сетне дълго от двете страни на зида спотаено кънтяха приказките между двамата: Кула постоянно питаше за Калитко — дали са го мярнали?

— Мярнали са го горските в лесничейството, но момчето щукнало като дим.

— Облякано ли е както дал господ? Ситичко ли е? Само туй си прекарвам през главата.

— И облечено, и сито, и въоръжено с пушка.

— ’Гато изляза оттук, правичката при него отивам!

Майката не се отричаше от момчето си. Безстрашно и е радостна душа говореше за него и бе готова да приеме всички действия на партизаните като лични действия на своя син.