Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (50)

Предателство

Ненадеен грохот, понесен откъм запад, разтърси земята. Калитко, който отиваше да преговаря с врага зад дървените траверси, бе стъпил вече на релсите. Той се обърна натам, отдето идеше грохотът, и веднага замръзна на място. Зениците му се разшириха като пред внезапна и неминуема гибел. Протегна ръка и с половин глас продума:

— Другарю командир, погледнете!…

Отсреща светкавично идеше локомотив. За него бе прикачен открит вагон, пълен с войници със стоманени каски. Не само в товарния вагон, но и по самия локомотив отвън бяха накачени войници.

— Предателство! — изрева Мусата.

И първия изстрел, който отправи в летящата ловна рота, попадна в гърдите на стрелочника. Той бе покачен отстрани на локомотива.

Първо две засукани знаменца — червено и зелено — се отърколиха по хълбока на машината, сетне и самият стрелочник политна напред и тупна тежко в изкопа край линията.

Той беше избягал на шосето и оттам със случайна моторна кола бе ходил във Велево да предаде акцията на народните въстаници.

За всяка партизанска глава правителството плащаше скъпо и в брой. Алчният стрелочник се беше полакомил. Но той получи награда от четниците — куршум. А вместо пари смъртно стиснатите му шепи сега държаха пръст.

— Тъй ти се пада! — изпсува с дрезгав глас и болни гърди Мусата.

— Удряй, ага! — викаше Местан и се целеше в жандармеристите с чест пушечен огън.

Отредът се отдръпна зад дърветата на височината. При левия фланг на първа чета застанаха Мануш, студентът, Местан, Марин и Мусата, за да прикриват отстъплението на четата. За да не изникне паника сред неопитните младежи-партизани, отстъплението се извърши в пълен боеви ред, спокойно и хладнокръвно. Отбранителите обсипваха врага с град от куршуми. Най-много стреляше Мусата.

 

 

Машината спря извън района. Войниците наскачаха от вагона, пръснаха се във верига и пуснаха в ход карабини и ръчни картечници. Караулът на гарата доби кураж. Излезе иззад траверсите и поднови огъня. Последните петима партизани бавно отстъпваха, като продължаваха да стрелят.

Калитко, в ръцете на когото пушката неспирно димеше, дигна глава и погледна нататък. Видя как помакът тичаше и стреляше почти прав срещу войската. В тая минута той сякаш бе забравил всичко на тоя свят. Спомняше си само злото, което му бяха причинили господари, войска и полиция, и беше готов да умре, но скъпо да продаде своя сиромашки живот.

Един куршум засегна подпоручика, той се хвана за лявата плешка и изрева:

— А-ах, изядоха ме!…

Следния миг с адски трясък паднаха наблизо две последователно хвърлени бомби. Калитко се срасна със земята, затвори очи и завря глава под шумата, оглушал от взривовете. А когато се опомни, той видя как един млад и съвършено неопитен четник тичаше срещу настъпващата верига на войската.

— Витко! Назад! — викна някой, но оня не чуваше.

Бомбите избухнаха съвсем близко до четника, който носеше партизанското име Витко, и той — изплашен до смърт — обезумяло скочи на крака и хукна към преследвачите, като ревеше с животински глас:

— Не ме убивайте! Не и-ис-ка-а-м!

Враговете своевременно го хванаха, изгубил ума и дума.

— Той полудя! — прошепна някой зад гърба на Калитко.

С точна и бърза стрелба Мусата повали двама от жандармеристите, а Марин, скрит зад едно дърво при брега на височината, дълго се цели и улучи челото на подофицера. Той свободно въздъхна, сякаш от плещите му бе паднал тежък товар.

Калитко видя и друго: Мусата се залюля като подсечено дърво и грохна на земята между двете линии, без да издаде звук. Дружен войнишки залп го беше покосил. От множеството рани кръвта му зашумя на малки фонтанчета и обагри пясъка около трупа му…

— Ага, ага! Утрепаха те свинете — викна Местан, застана на мястото на убития и не пестеше куршумите си…

В трясъка на куршумите и бомбите овчарчето едва дочу гласа на командира:

— Иди виж какво става с Горица! Тя е ранена…

Калитко трепна. В огъня на боя той бе забравил младата партизанка. Повлече се по гърди и тръгна да я дири. Знаеше, че жените бяха зад голямата скала край брега на близкия водораздел. Но добре помнеше, че не бе забелязал между тях Горица. Не беше я виждал от минутата, когато първа чета тръгна да спира влака…

От първия изстрел още Горица забрави длъжността си на санитарка, захвърли чантата край скалата и излезе на предна линия. Тя стреляше с хладнокръвието на изпитан боец. Нейна работа бе прострелването на подпоручика. Трябваше само да съжалява, че сред врага липсват по-голямо число началници, за да им плати с двойна мяра.

— Така убивахте вие!… — говореше тя през ядно стиснати зъби след всеки изстрел.

 

 

Горица бе пропълзяла навътре в гората, ранена в крака. Овчарчето се наведе над нея. По челото й блестяха ситни капчици пот.

— Лошо ли те удариха?

— Кракът ми е откъснат… сякаш… — изпъшка момичето.

— Сигурно не е…

— Раната гори, гори!

— Навярно не си ударена много тежко, щом си се довлякла насам.

Той я хвана под мишница и искаше да я изправи. Горица проплака.

— Не мога да те оставя!

— Кръвта ми изтича…

— Чуваш ли каква пукотевица е зад гърба ни? Пристигна им помощ… мръсниците! Трябва да бъда около командира, разбираш ли? Пуснаха и картечницата… лае, лае!

Ранената протегна ръка, лекичко избърса потта от челото си; сетне погали момчето по рамото:

— Върви, миличко, ти си нужен сега в боя! — рече тя и отчаяно захлупи глава.

Но Калитко не чуваше. Главата му се пръскаше от тревога: той трябваше да й помогне. И без да слуша, продължи все тъй загрижено:

— Те ще ни настигнат и ти ще паднеш в плен!

— О, никога! Никога!… — отвърна ужасено партизанката.

Направи усилие, опря се на рамото му, помъчи се да стори крачка. Но не можеше да пристъпи и безпомощно се отпусна отново в ръцете на момчето.

— Остави ме да умра! — зашепна Горица. — Или вземи и ме застреляй! Не ме оставяй в ръцете на палачите!…

Калитко смутено се отдръпна. Не можеше да намери думи да й отговори. А тя протягаше ръце и молеше:

— Оставам без сили! Кръвта ми тече… Не ме оставяй сама!… Убий ме!

— Няма да те оставя — отвърна овчарчето. — Защото знам какво ще бъде: преди да умреш, мръсниците с щикове ще те дупчат!

Калитко я преграбчи и повлече нагоре, без да обръща внимание на нейните стонове.

Партизаните се бяха изтеглили. Напразно партизанчето обръщаше очи на всички посоки за помощ. Санитарките също не се виждаха.

Стрелбата затихваше. Чуваха се само отделни изстрели и куршумите с писък летяха над Горица и Калитко. Сетне някой гръмна наблизо. Калитко остави ранената и понадигна глава:

— Марин!… Отстъпвай, другарю, нашите заминаха нагоре. Не чу ли сигнала?…

— Видя ли Верчето?…

Момчето дигна рамена.

— Жива ли е?

— Не питай!… — Помогни да спасим другарката.

— Аз свърших с него!… — допълни Марин.

Калитко не разбираше.

— Убих го! Тя ще се зарадва. Сега на земята има един звяр по-малко — твореше със задъхани гърди войникът, споменавайки за пияния подофицер…

Марин бе готов да помогне. Но няколко залпа отново разбудиха заспалата следобедна тишина на гората и го накараха рязко да се извърне.

— Наблизо! — едва продума той с разширени зеници. Прибягна до едно дърво, затули се и взе да стреля.

Калитко бе забравил оръжието си. Върна се, взе го от мястото, отдето бе повлякъл Горица, и го прекара през рамо. Прибра и нейното оръжие ведно със санитарната й чанта. И с нови усилия се зае да мъкне ранената.

Стрелбата зад гърба им пак се усили. Преследвачите навлизаха в гората.

— Лошо! — мина светкавично през главата на партизанчето. — По петите ни вървят.

Наведе се над момичето и проговори:

— Ще ни хванат, другарко! Хайде, опитай се да попълзиш, а аз да видя какво става. Смъкни се в дерето. А като мръкне, лесно е в тъмното.

Партизанката го послуша. Овчарчето сне пушката си и потърси с очи войника, но Марин не се виждаше. Предпазливо разгъна близкия храст и тозчас се натъкна на партизанина, който го гледаше с широко отворени очи, нямо и бездвижно.

— Защо лежиш тук, другарю?

Войникът не отговори и сякаш му се усмихваше със скована, полуотворена уста.

— Ранен ли си?

Другарят пак мълчеше. Тогава Калитко с ужас разбра, че за първи път се среща очи в очи със смъртта. По гърба му полазиха ледени тръпки.

Марин бе ударен с шепа куршуми в областта на корема.

Калитко поклати горчиво глава. Падна на колене, надвеси се над трупа на партизанина и тъжно зашепна:

— Ето защо се борим ние: да няма повече убийства и кръв по нашата земя! — Сетне, като сложи ръка на рамото на убития другар, добави: — И с нашата партизанска кръв ние ще постигнем това!…

Овчарчето искаше да се отдръпне, но нещо го задържа при убития. Сякаш не можеше да се начуди на смъртта. Дълго би седял така, ако не бе дочул наблизо човешки гласове. Тогава Калитко трепна. За да не позволи Горица да попадне в плен, реши се на една отчаяна хитрост. Тръгна косо през гората. Извървя стотина-двеста крачки, покачи се на една скала и почна да стреля; Но стреляше бавно, методично, с намерение да привлече огъня на войниците към себе си. Не се излъга. Преследвачите загърмяха и тръгнаха нататък.

Повече от час Калитко стреляше, като често менеше позицията си и се явяваше в най-противоположни посоки, отдето не го очакваха. По този начин най-добре можеше да се помогне на ранената — да се извлече незабелязано от угрозата която я застрашаваше. Беше взел патроните й, бе прибрал и патроните на Марин, а оръжието им бе прикрил под шумата в гората…