Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (83)

Пак пясък по прозореца

Писарят се събуди, усети тревогата, но не рачи да стане, а отново заспа като заклан. Напоследък умората му минаваше всякаква граница. Не го оставяха за минута нито кметът, нито военните. Евакуираните също го безпокояха за продоволствени дажби и наряди. Между това нощите му бяха изпълнени с тревога и очакване. След историята с кучето вредом из селото тръгна и мълвата за укриването на овчарчето. Още на втория ден заранта кметът се обърна към него:

— Писаре, съдбата ни праща случай да се проявим: ще ми се да хванем живо това момче.

— Бездруго, кмете.

Решиха да пратят като дървари две групи младежи по разните направления на гората. Те трябваше тихомълком да наблюдават: нейде можеше да се появи пушек от огън, да се мерне сянка. Но както на Калитко — в желанието му да намери хляб, — така и на кмета никак не вървеше. Групите се върнаха с празни ръце.

На втория ден кметът, жаден за лов на партизани, пак се посъветва с писаря. Той имаше готов план, от който лицето му бе светнало, сякаш бе намерил гърне със злато.

— Да го отровим! Споразумяхме се с доктора: да се омеси питка с отрова и да му се подхвърли в гората. Как ти се струва? Идеята е добра, нали?

— Да, да, кмете — престорено се съгласи писарят. — На всяка цена! И аз ще тръгна с момчетата.

Приготвиха три отровни хлебчета. Писарят подбра своите доверени юнаци и тръгнаха да погубят неуловимото овчарче. Но когато стигнаха до крива пътека, както казва народът, изровиха дълбока дупка в гората и погребаха хлебчетата. Друго топло самунче, прилично на първите, лежеше на дъното на писаревата торбичка.

Наско току надничаше през храстите, качваше се по шеметно високи борове и скали и дебнеше на всички страни.

Седнаха да починат на горска полянка. Небето над главите им блестеше като стъкло. Тих вятър разклащаше високите връхчета на редките брези.

— Аз вярвам, че е тук някъде, но момчето е хитро като язовец. Не ще иска да влезе в устата на вълка — рече по едно време Лесата.

— Иска не иска, хлапето не може да се заседи за дълго в дупката си — обади се писарят. — Гладно не се седи. Но кога и през кои пътеки ще мине, не ми стига ума!

— Другари, торбата с хляба и пастърмата ще окачим на някое дърво — рече след малко Савата.

— Може, но дали ще мине оттук?

— Там не знам.

Дълго се влачеше разговорът в гъстата шума на гората. Денят измина, а никаква следа не уловиха.

Тръгнаха си. Торбата остана да виси на едно дърво сред гъсталака.

Същевременно от Велево час по час дрънкаха по телефона: знаят ли за момчето и какви мерки са взели за неговото залавяне?

— Писаре, отваряй си очите: тези хора ще ни изправят с кърпа на очи пред ямата!…

„Пак писарят!“ — мислеше си Савата.

А тази нощ, след писъка на сирената, когато той дълбоко спеше, отново се изсипа пясък по прозорците и стъклата дръннаха.

Жена му скочи преди него. Тя побърза да дръпне затъмнителната хартия и надникна навън. Но Савата я спря.

— Постой! Защо си настръхнала пак? — попита той, спусна крака към пода и нахлузи чехлите.

— Плашиш ме, Сава! Плашиш ме!…

Той я залъга, че поради самолетната тревога навярно долу чакат хора от патрула, дошли за него. Но жената не искаше да вярва.

Тя викна сърдито:

— Знам, ти не мислиш за мене!

— Спри, моля ти се!

Вместо да се обясни спокойно, тя се нахвърли върху му с горчиви нападки:

— Как нямаш страх от бога, дето ходиш да тровиш чуждите деца?

— Стига, стига! Чуваш ли как?

— Аз съм майка… боя се… аз…

Тя се забърка. Потърка очи, сякаш сънуваше, и тайнствено попита:

— Да вярвам ли, че не си отровител?

Те се разправяха шепнешката, а пясъкът не спираше да се сипе върху стъклата: зън-зън-зън!

— Лягай в чергите!

Савата наметна кожухчето си, грабна карабината, изправена в ъгъла, напълни я и изтупурка по стълбището, като предварително заключи къщната врата. Късната нощ бе тиха и небето осеяно с едри, бляскави звезди.

Две сенки се бяха притаили сред чемширите край оградата.

Радуил и Агапи.

Писарят ги повлече в зимника и подпъна вратата с дебела цепеница. Зашепнаха.

Савата се безпокоеше — дали не са ги забелязали.

— Йо! — рече Радуил. — Всички бягаха изплашени.

А Гапи, който за, пръв път слушаше за някаква си самолетна тревога, поиска да си обясни страха на селяните:

— Все тъй ли бягат людете? Защо?

— Глупаво е да бягаш, но… наплашени са, види се — отвърна писарят. — В селото има фабрики, които работят за германците. А неприятелските самолети търсят неприятелски фабрики.

Сетне обясни, че групата знае за загубените партизани, но само толкова.

— Кажете ни къде се укриват и ние ще им помогнем. Горският Евтим не иска и не иска да говори повече. След убийството при гарата той ходи като луд…

Момчетата се спогледаха и дигнаха рамене.

— Изминаха три дена, откакто се изгубиха.

— Ще ги намерим! — твърдо заяви Трътлето.

— Ще ги намерим, ’гато хвърлят петалите! — подхвърли недоверчиво Радуил.

— Вие пак пуснете да дирят… и за кучето — добави Агапи.

— Само кучето се явява нощем — рече Савата: — вие като на умряло.

— Заповядано е Селим да се очисти.

— Ще го очистим, момчета. Ние съвсем не сме сгърнали ръце, чувате ли? Но пак ми кажете: къде е това проклето куче?… Но вие не се грижете! Взели сме мерки и полагаме труд, доколкото можем.

Дълго говориха, насядали върху дървата в зимника. Навън звездите започнаха да бледнеят, когато партизаните си тръгнаха.