Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (136)

Изпитания

Преди да тръгне с колата за Маслово, дето в градината на хотел „Веселин“ го чакаха приятелите му, подполковникът даде нареждане на капитана: да се упражни душевен натиск върху писаря; да не се оставя нито минута спокоен през тая нощ, докато не изтръгнат от него истински показания. Ако не признае, сетне вече щяха да приложат и средствата за телесни мъки — до пълното му самопризнание.

И така през тая нощ писарят бе викан час по час в дежурната стая, разпитван, въртян и заплашван. Връщаха го за малко в килията и пак с голям шум и трясък на затръшвани врати офицерите тичаха по коридора и домъкваха жертвата обратно за разпит.

По едно време с колата от Маслово пристигна и шофьорът Стаменко, извикан по телефона. Той се отби за малко при капитана, сетне изтича навън и спря пред килията, като изригваше ядовити заплахи:

— Още ли го държите? Добре! Аз сам ще свърша с него.

И заблъска по вратата:

— Излизай, болшевик!

Притърча дежурният — фелдфебелът от Паче-дере.

— Какво има? — попита високо той.

— Отключи по-бърже и ще видиш!

— Остави се, бай Стаменко. Как тъй, като нямам заповед? Ще отговаряш ли сетне? — говореше за лице дежурният, като пъхна и обърна ключа в ключалката.

— Ти няма да ми пречиш, а отваряй! Заповедта е в джеба ми. Ще го взема с колата и… на гробищата…

Писарят, който лежеше вътре на пода, бавно се изправи на крака.

Отвориха вратата. Шофьорът подаде глава в мрака на килията и изръмжа:

— Застани мирно! Глух ли си? Мирно!

Но писарят не помръдна дори. Той гледаше с безразличен поглед неочаквания гост и мълчеше.

Поведението на затворника силно раздразни пияния шофьор. Той хласна полуотворената врата на килията и ритна в слабините стария общински служител. Писарят се хвана за корема, пред очите му притъмня от болка, но не издаде нито звук.

Стаменко хукна обратно при офицерите.

Писарят разбра: ведно с душевните изпитания, започваха и телесните страдания.

На другия ден следобед Стаменко, цял измокрен от дъжда, тежко пъхтеше по стълбището на прогимназията и влачеше някакъв човешки труп след себе си. Трупът бе докаран с камионетка от село Пъстрево, придружен от фелдфебела и група войници.

Отключиха килията. Фелдфебелът попита:

— Писаре, водим ти другар. Искаш ли?

— Иска, иска! На̀! — викна Стаменко, като блъсна трупа в краката на Савата и го заплаши: — Това те чака и тебе, помни! Помни, щом се инатиш!

Трупът избумтя с лице върху пода на тясната килия. Бравата отново издрънча. А когато арестантът остана сам, наведе се над трупа и го обърна. Искаше да го разгледа и познае, но тъмнината в килията не позволяваше това.

Савата се зае да приведе в ред дрехите на убития Слав. Защото това беше партизанинът, предаден от пъстровския бирник. Издърпа ръкавите му, оправи изскочилата навън долна риза, прибра прилично ръцете и краката му и заглади пръснатите коси. След това той седна, прокара ръка под главата на жертвата, надигна я леко и дълго се загледа в младежките й черти.

Писарят прекара около минута така. И пак се размърда, и заоглежда трупа: раните по него бяха много, но затворникът разбра, че смъртта бе последвала мигновено от раната под лявата гръд.

— Да-а, така правят!… — дълбоко въздъхна Савата и притвори очи.

Мислите му се пръскаха в разни посоки и той не можеше да ги събере.

Мъчително му липсваше нещо, което по-рано не бе изпитвал така остро, до болка.

Сега в къщи го чакат неговите близки и се тревожат за неизвестната му съдба… Не, не е това. Той има едно малко момченце, което възпитаваше в омраза към палачите и сам беше много доволен от това… И това не е.

Липсваше му свобода: да тръгне и той с пушка в ръка из родната планина, в която от две години вече шетаха неговите другари.

„Ако Дядо Ване сполучи в задачата си, друго би било!…“

Настъпи втора нощ, а трупът още лежеше в килията.

Дойдоха отново и пак го отведоха при капитана.

Стаменко тръгна да приготви колата си, като се заканваше, че ще го изкара извън Ягодово и там ще си разчисти сметките с него.

В дежурната стая бяха и другите двама офицери.

Капитанът му каза:

— Заповядват ни тази нощ да свършим с тебе, писаре! Но от нас зависи да смекчим решението на шефа, ако ни посочиш къде се укриват убийците на старшията. Против тебе има сериозни улики, че знаеш всичко!

Един от офицерите пристъпи към Савата, който стоеше прав пред бюрото.

— Не ставай такъв, драги. Та ти си умен човек, доколкото разбирам. Бива ли да кръшкаш?

Писарят мълчеше и си мислеше: „Човешки гарвани! Как не могат да разберат с простия си ум, че усилията им са напразни?“

— Ти ще проговориш ли? — избухна внезапно капитанът и завъртя глава.

След това тримата взеха тайно да си дават знаци и да премятат очи към изхода. Но Савата не се предаваше. По-скоро той изпитваше яд и обида, задето и към него се прилагаха обикновените полицейски похвати, вместо да го изведат незабавно в двора на казармата, да го превържат за един от двата стълба и да го застрелят под дъжда, който продължаваше да вали и капките плискаха стъклата на широките прозорци, които странно звънтяха.

Ненадейно вратата шумно се отвори. На прага застана някакъв подофицер, изквасен от дъжда, и рапортува:

— Господин капитан, стражарят е хванат на гара Кричим! Изпратете кола, за да бъде докаран в ловната рота.

— Отлично! — подскочи от стола капитанът, удари с длан по бюрото и самодоволно запотрива ръце.

Офицерите вторачиха очи в писаря. Но Савата не трепна дори. Той сякаш не беше дочул ясно страшната новина, от която напълно зависеше по-нататъшната му съдба.

Белите му коси бяха паднали на челото, но той не посягаше да ги отмахне.

Причината, на която се дължеше неговото спокойствие, беше ясна: Пантю не можеше да го изобличи в нищо престъпно, а момчетата от бойната група му бяха обещали веднага да бягат при другарите в планината. От какво имаше да се бои писарят?

В пет часа заранта той бе отново изправен да отговаря. Подполковникът, както много пъти досега, го попита докога ще мълчи. Ще мълчи ли и тогава, когато го поставят на очна ставка с уволнения стражар?

— Колата замина и скоро стражарят ще бъде в казармата.

Писарят нищо не отговори. Разстроен от безсъние и душевни изпитания, прекарал цяло денонощие в съседство с убития Слав, трупът на когото още лежеше в килията му, Савата едва се държеше на крака. Колкото и да бе търпелив и съобразителен, той взе да изпитва страшно негодувание срещу мъчителите си. И реши тоя път да не мълчи на „човешките гарвани“.

В отговор на командира, той каза:

— В такъв случай и аз ще бъда улеснен с очната ставка, господин подполковник. След това, надявам се, моето седене в ареста ще бъде излишно.

Комендантът подскочи като опарен:

— Лъжеш! Кому ги разправяш? Ти си в същност само един жалък страхливец и лъжец, щом скриваш истината!

— Лъжат тия, които не вярват в това, което приказват — решително заяви писарят и прибра косите от челото си.

— Какво рече? — дигна учудено вежди подполковникът. Сетне се обърна към офицерите и зададе същия въпрос: — Какво рече той? Какво е това държане? Къде се намира този тип?

— Тук всички лъжат, защото сами не вярват на обвиненията си срещу мене — добави писарят. — Това казах, с ваше позволение.

Комендантът стана син-зелен. Той удари с бича по масата и изруга:

— Каналия! Намерил си ме на кеф и не искам да се ядосвам с тебе. На очната ставка ще видим!

Беше се хубаво разсъмнало.

Телефонът издрънча.

— Ало!… Кметът ли се обажда? Какво? Какво казахте?… Ка-ак?!… — Гласът на подполковника изхърка като ръждива верига; той се хвана с една ръка за брадата, и опули очи.

Сетне повторно се развика тъй, че пяна изби по ъглите на устата му.

— Знаеш ли какво говориш, цивилен простако! Ще отговаряш! Не съм още трепал кметища, но и това ще сторя. Тръгни веднага насам! Капитане, измети този негодник навън! — Той посочи с ръка писаря.

Писарят хвърли бегъл поглед върху лицето му и тръгна пред часовоя за килията. Той разбра гнева на подполковника, сърцето му се отпусна и си каза: „Аз никога не съм се лъгал в хората и моите хора не ме излъгаха…“

А комендантът продължаваше да ругае, като засягаше всичко, което се изпречеше пред раздразнения му поглед.

— Каква е тая миризма на гробища? Казармата се е вмирисала до керемидите!

— Трупът мирише, господин подполковник — забеляза капитанът.

— Още ли го държите? Как може — живи хора да дишат тая поразия?!

— Чакаме вашата заповед…

— Чакате! — прекъсна викащият. — Вие само чакате, защото сте некадърни сами да вземете здраво службата в ръцете си.

Офицерите, заели войнишкия стоеж, не помръдваха и въртяха очи натам, накъдето шефът им тичаше като луд из дежурната.

— Гад! — викна той и посочи с юмрук към изхода.

След това утихна и каза с по-спокоен глас:

— Господа, страшно се изложихме с тая мръсна работа. Стражарят е намерен убит в гората край гробищата… Да-а — въздъхна той издълбоко, тъй като вземаше станалото събитие за лична обида, — вие нищо не знаете. Но аз знам, господа, знам, че не ме разбирате… Знам, че срещу мене е подготвен заговор и конците на този заговор започват вече да се бялкат! Че тая банда от злосторници не ще ми даде вече нито миг покой. Това ще ме съсипе, то ще ме умори!

И като тръсна отново юмрук, повторно изруга писаря:

— Раззз-бой-ник! Но ти ще ме запомниш!…