Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (168)

Съпротивата се засилва

Една лунна нощ, придружен от двама ятаци, които служеха като канал на бригадата, пълномощникът на партията се яви в бивака. Той беше бивш политически затворник, а напоследък едва се бе отскубнал и сполучил да избяга от един беломорски концлагер, дето властта задържаше всеки по-буден партиец. И месеци наред живя нелегално в областния град Пловдив. Носеше нелегалното име Изюмов.

По покана на Червенокосия той събра щабното ръководство и в кратка пояснителна реч очерта външното и вътрешното положение на страната. Ставаше все по-ясно и убедително, че с напредването на съветските войски към нашата граница краят на монархофашистката власт у нас е близък и неизбежен. След дълго обсъждане се взеха решения както следва:

Съпротивата срещу врага да се засили и в ония селища, които досега не бяха обхождани от четите; ведно с преминаването на Червената армия в пределите на страната бригадата да щурмува полковата казарма в града и заедно с народа от нелегалните комитети да се обяви всенародно въстание от името на новата народна отечественофронтовска власт. Същата задача предстоеше и на двата съседни отреда — лесничейския и отреда в Средногорието, за което нещо те бяха предупредени от Щаба на партизанската военнооперативна зона.

По предложение на Савата Щабът прие да се включи в редовете на приятелите на съпротивата и поручик Лимонов. В решителния момент той трябваше да подпомогне действията на отечественофронтовските комитети, създадени вече и в коритото. Писарят сам влезе във връзка с Лимонов и получи съгласието му за пълно подчинение на щабните решения.

Нови куриери тръгнаха за връзка с двата отреда и за далечните селища.

В същото заседание на Щаба се планираха и нови обекти за нападение, дадени от пълномощника на партията. По-главният от тях беше: да се спре товарният влак по височините извън коритото, близо до гара Слезово, вагоните с дървен материал да се залеят с газ и подпалят.

На втория ден при поменатата спирка, към един часа след полунощ, можеше да се види как влакът от тридесетина вагона, обгърнат в черни кълба огън и дим, летеше като грамаден метеор по надолнището. Огънят фучеше с вулканическа сила, докато при завоя композицията изскочи от релсите, обърна се и със страшна сила загромоля и се отърколи по хълма. Целият влак се сграмади в стометровата пропаст. Началник влака, машинисти и спирачи бяха предварително задържани в Слезово, а влакът беше пуснат само с едно леко подкарване по надолнището.

Между това нападенията — масово или на малки бойни групи — следваха и в други посоки. Ловните в коритото побесняха и засилиха издевателствата над мирния народ. Комендантът в своята преследваческа дейност беше принуден да прибегне и до ония средства, които през време на съвещанието в село Велево бяха предложени от Денко Шилето — големия подкуп.

Полковник Раденков се намеси с войската си срещу партизаните. Той дълбоко вярваше, че колкото повече жертви паднат през последната разплата между въстаници и преследвачи, толкова по-малко живи свидетели ще се намерят срещу убийствата и палежите, които бяха вършили военните. А в случая най-голяма вина имаше полковник Раденков.

Съобщението, което се получи тая заран, гласеше, че Средногорският отред, начело с началника на трета партизанска зона, вече е потеглил за Ветрени скали и чака бързото придвижване и на останалите отреди, за да се предприеме щурмуването на града. Партизаните не можеха повече да чакат: радио „Христо Ботев“ зовеше цял народ към въстание. Щабът взе решение за незабавен поход към Ветрени скали.

Калитко тържествуваше. Идеше краят на нелегалния живот в планината, идеше и сбъдването на неговата заветна мечта — неразделно приятелство с другарката Горица.

— Чичин, разбирам сега, че има още живот, щом не паднахме до днеска в боевете — рече той на стария войник, като живо се потягаше за похода в нощта.

— Ти, чичин, се дръж близичко до мене. Аз съм врял и кипял в разните му житейски перипетии и мога с едно на сто да се излъжа, че борбата е спечелена, че няма да има вече мъки, кръв и сълзи, а само радости ни чакат — и нас, и целия народ. Ще видиш сетне какво нещо е Червената армия и как можем да се зачислим в редовете й и да потеглим за Берлин!

Запален от думите му, Калитко радостно потриваше ръце и изпитваше такова щастие, каквото никога досега не бе изпитвал.

На трети септември двете партизански съединения — ягодовци и лесничейските — бяха вече стигнали безшумно в местността Ветрени скали, в полите на която лежеше началото на планинския проход, който водеше за коритото.

Местността по билото беше осеяна с канари околовръст, а там долу, като граница между планината и града, лежеше широко равно поле, покрито с лозя, оризища и овощни градини. По средата на полето, зад железопътната линия, се простираше разлятото корито на Марица. Поради есенната суша то беше почти безводно; само две тънки като конец ивици светеха покрай двата бряга и бе натлачено с дебели пластове пясък и чакъл. Над полето висеше тънка мъгла, примесена с масления пушек на постоянно гърмящите пътнишки и товарни влакове. Прорязващи я като пики, тук-таме из мъглата стърчаха безброй тополи и кубета на черковните камбанарии от околните селища.

Докато чакаха свръзката от града, партизанските щабове заседаваха съвместно цяло денонощие, като обмисляха най-малките подробности по щурмуването. Между това очакваше се пристигането на една малка група партизани, която бе сформирана наскоро и като не успяваше да се свърже с някой от останалите отреди, действуваше самостоятелно. Малко преди съмнало пристигна и тя. Но тогава стана ясно, че по-миналия ден двама от нейните хора били заловени в село Дървара. Това обстоятелство беше опасно и не се знаеше какви непредвидени спънки носеше за нападателите от Ветрени скали. Свика се ново съвещание. Времето беше назряло, въстанието не търпеше отлагане и командирите решиха, че въпреки всичко, не бива тъкмо сега да спират по средата.

— Другари, от гледището на партизанската тактика такова решение е прибързано — решително заяви писарят. — Можем да почакаме връзката от града и тогава…

Черния го прекъсна:

— Свръзката трябваше да бъде тук още снощи. Те, ония от града, се плашат като добичета! Само на луд човек ще му хрумне такова нещо: да излезе срещу нас тъкмо сега, когато и вестниците, и радиото съобщиха, че правителството е скъсало вече отношенията си с германците.

Никой не му възрази.

Но Мануш не знаеше, че полковникът — командир на полка в града — беше действително полудял от страх, а лудите никак не се замислят за последиците на своите безумни хрумвания и действия…

Не беше само това. Държането на полковника се обуславяше и от друго: това правителство, което беше скъсало веднаж с германците, беше случайно правителство и не посочено от народа да управлява, затуй то не гледаше с добро око на въстаниците и беше изпратило вече свои представители в лагера на някои западни държави да иска мир и тяхната помощ за признаването му като законно. С една дума, тези нови управници гласяха нова примка на българския народ…