Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (146)

Уловка

Зеленко вървеше последен по стръмната пътека за дола. Калитко, изпреварил няколко крачки напред, се обърна и рече:

— Бързай, Чичин, какво се клатиш!

Старият войник се спря, застана под един сипей и помаха на момчетата да спрат.

— Бавно, другари! Не отиваме на сватба. Тук има нещо…

— Какво има?

— Аз без пушка не отивам.

— Това какво е!… Не бой се, другарю, ние имаме — прекъсна го един млад партизанин, на име Пирин, като му посочи рязанката си. — Що да губим време? Тъкмо сега ни е паднало да се наядем здравата от три дни насам.

Зеленко също беше гладен, пред очите му тъмнееше и чувствуваше, че нуждата да яде е по-силна от всякакъв страх. Но като се смъкваха по надолнището, той повторно задържа напиращите младежи и дълго се вслушва. Направи му впечатление, че обикновено не така дрънкат говеждите хлопатари.

Звъняха не един, а сякаш цяла вързаница хлопатари, каквито обикновено окачват на добитъка, когато го пуснат в дълбоката гора и хората следят по звънците да го не изгубят.

Какво ли се е забъркало? И дали е „чужд късмет“ — мислеше си всеки поотделно.

— Трябва да е някоя яловица. Такива има по нас: пуснат ги да се угояват и наесен им теглят ножа — подсказа някой.

Зеленко поклати недоверчиво глава:

— Няма такива работи, чичин: сега е такъв глад, че хората не пущат къде да е стоката си. Тая крава е кьорфишек. Не така дрънчат хлопатарите.

Неговите обяснения предизвикаха само смях и подозрение в смелостта му.

— Заек! — подхвърли Калитко.

Но Зеленко не се предаваше и продължи:

— Не, джанъм, не е така при добитъка. Там ще звъннат: тран-ка, тран! — и ще замлъкнат, и пак: тран-ка, тран! А тук — продължително транкат, сякаш този, който дрънка, през плет не е чувал хлопатар.

Но гладът беше по-силен от доводите на разума и партизаните не слушаха неговите възражения. Дори един, за да подигне настроението, произнесе:

— Сухи гащи риба не ядат, другари!…

И пак тръгнаха един след друг.

— Ей, вижте какво се бялка там! — внезапно рече Трътлето.

— Добитък!

През дълбоките храсти, на малка полянка, смътно се виждаше бяло петно. Къде бяха другите крави?…

Полека-лека настроението на хайката за кравешки лов поизстина. Момчетата се запоглеждаха смутени. Звънците бяха заглъхнали съвсем.

Овчарчето, запалено повече от всеки друг, току се въртеше безпокойно на място и не обелваше зъб.

Неочаквано някой го бутна и рече:

— Погледни на скалата горе!…

Калитко обърна глава и сърцето му замря.

Редом с това изведнаж се разнесе шум от търкалящ се камък.

Отдясно на пътя им, през гората, се провиждаше гърбата скала, затрупана от горе до долу с клоните на вековни букови дървета. Там се укриваха стражари, нахлупили каски до веждите и облечени в ризи със защитен цвят. Те почти не се разпознаваха от общия тон на зеленината, но на овчарчето се стори, че вижда нечий ботуш, подкован с железни кабари.

— Кой там? — като попарен извика Калитко и мигновено се скупчи на тясната пътека.

Вместо отговор се чу свирепо: та-та-та-та-та!

Биеше автоматична пушка. Последва втора и трета.

— Картечно гнездо, другари! Връщай се назад!…

Но назад не можеше да се мине. Мястото беше прострелвано от скрития враг. Особено в тежко положение се оказа Пирин, който беше отминал доста напред.

Ясно беше, че звънците служеха за примамка. Имаше засада от частите на контрачетата, които бяха пристигнали в село Тиган. Те обсипваха с куршуми горската пътека и се смълчаваха.

Зеленко пребледня като брезовата кора на дървото, зад което беше подирил прикритие. Той се срасна със земята. Сетне потърси с поглед момчетата, но не видя никое от тях: те се бяха укрили кой където свари.

Тогава се чуха и карабинни изстрели. Отговаряха партизаните.

— Врян! Вряннн! — Ехото заблъска като дървен чук по стените на меден казан.

Калитко се обърна към едного от другарите си и подвикна:

— Ами сега? Кой ще иде за помощ в бивака? Къде е Чичин?

— Чичин скочи зад скалите и избяга! — неочаквано се обади зад гърба му Агапи.

От тази неприятна новина Калитко се почувствува като ударен с плесница през лицето. Пред очите му потъмня…

— Ще отговаря с главата си, кучето! — само това продума той, но веднага забрави за „кучето“ Чичин и се примъкна навътре в храстите.

— Да иде Пирин!…

Пирин, който бе забелязал скока на Зеленко, бързо се придвижи, зае мястото му зад дънера на брезата и не смееше да мръдне. Но щом чу вика на другарите си: „Пирин, бягай в бивака!“ — той реши — става що става — да изпълни задачата, защото никак не се знаеше какво може да се случи. Можеха да ги изловят с обходно движение, тъй като доста се бяха отдалечили от лагера.

Младият четник дигна лекичко глава, облегна се на лакът и протегна лявата си ръка, за да направи първото движение. Но като погледна нагоре, изведнъж замръзна на място: през клоните на буките го следеше дулото на вражеска автоматка. Той не можеше да върви напред, а трябваше да търси спасение в скока, който беше направил старият войник, ако не искаше да бъде убит, и то много скоро. И тъкмо когато се канеше да отстъпи, редица изстрели го покосиха за миг.

Пирин се изправи на колене, болно изстена, обърна се по гръб, обърна се още веднъж и като боров труп се отърколи по стръмния откос. Последен въздъх се изтръгна от гърдите му:

— Другари, къде сте? Помощ!…

Но никой не го разбра.

Последва страхотен вик, който смрази сърцата на всички:

— Господин старши, заварди пътя отзад! Рашко, Стояне, дръж брега на рекичката!

— Другари, обграждат ни! Огън!…

Пукотът на стрелбата се разпали с нова сила. Стреляше се от двете страни, без да се виждат една друга. Калитко не беше дал още нито един изстрел, защото търсеше противника, но не го виждаше и не искаше да хаби куршумите напразно. Между това той си мислеше: „Чичин, Чичин, лошо направих аз, дето не ти светих маслото в Паче-дере!…“

Привлечени от тътнежите в дола, група партизани, начело с Вълчан, с ура и нестихнали викове се хвърлиха в боя, но без да пукнат пушка: стражарите се бяха изтеглили. Те бяха дошли с големи надежди за богат лов, но не усетиха как сами се заплетоха в собствената си уловка и имаше опасност мнозина от тях да пострадат…

Вълчан се обади:

— Паднаха ли другари?

— Зеленко избяга! — отговори Калитко. Мисълта му непрекъснато бе заета със стария войник, а сякаш забравяше за убития другар…

Между това той току хвърляше погледи към бялото петно сред храстите — един чудно изгладен от дъжда и времето варовит камък. Никаква крава не се виждаше. „Може би врагът я бе подкарал със себе си“ — упорито си мислеше Калитко: самолюбието му, че е станал жертва на гладното си въображение, го караше да страда. Но следния миг той отново трябваше да залегне. Гърмежите се повториха. Някой стреляше при другия бряг на откоса, а автоматките сърдито му отговаряха от далечината. След малко се чу познат глас:

— Момчета, помогнете! — и пак изстрели, които следваха с методична точност и бавност.

Старият войник не беше избягал.

След попадането на Пирин в откоса, Зеленко грабна пушката му, избра си позиция и дълго чака да се подаде врагът. Той беше унищожил един и ранил друг от засадата, а останалите постепенно се отдръпнаха.

Калитко тръгна свободно между дърветата, като питаше на висок глас:

— Чичин, ти ли си? Има ли крава?

— Има хлопатар! Изтървали го мерзавците в рекичката!…

За Вълчан стана ясно, че противникът, използувайки своя минал опит, беше си послужил с тая хитрина, след като е научил за глада в бивака. Но Вълчан не знаеше, че това бе станало по нареждането на велевската петорка.

От тоя ден нататък въображаемата крава стана пословичен израз в отреда: когато не вярваха на някого, партизаните обичаха да казват: „Кравата ти дрънка.“

Когато се намериха, Калитко и Зеленко застанаха лице срещу лице и дълго се гледаха, без да промълвят. Сетне овчарчето изтри с ръкав потното си чело, тръсна глава и като подаваше ръка на стария войник, рече:

— Чичин, сега вече разбрах, че си напълно наш!

Политическият комисар нареди веднага да се пренесе бивакът надалече зад Гребена. Но на другата нощ отново се прибраха обратно.