Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (158)

Пакостите на петорката продължават

Изгряващото слънце багреше скалите с пурпурна светлина. Дядо Тарас слезе при потока, за да се наплиска със студена вода и да оплакне гърдите си, както правеше обикновено — навик, останал му още от село.

— Не сторя ли това — казваше той, — цял ден съм като нагазен от бълхи и кожата ме сърби, сърби! Ей такова нещо.

Той заслиза по тясната пътека, наметнал на рамо син пешкир от домашно платно, като цъкаше с език при спомена за двамата отровители:

— Лош свят се навъди: голо, босо, гащи няма, а тръгнало да служи на тузовете! Брей!

Но още като стъпи на брега на потока, старият дигна неволно глава, погледна през преплетените клони на дърветата и се закова на място.

— Глей, глей!… — избърбори учудено той, като се хвана за врата. — Какво ли е туй нещо на върха на дървото? Намихва на бял гълъб, ама не е гълъб. Я да повикам аз главатаря. Той ще разтълкува каква е работата.

Ятакът се върна обратно, излезе на поляната и завика:

— Къде е командира? Къде е главния? На тебе думам!…

Белязаното овчарче не отговори, а се смееше незлобиво в лицето на развълнувания човек.

След неволното провинение на Калитко Агапи изведнъж изправи уши. Работата му беше пораснала и реши да си направи шега с добродушния колар, като го подкачи:

— Дядка, ами ти няма ли да станеш нещо, а?

— Дивизионен генерал ще стана, муле, ти не бързай като пърле пред майка си! — И старият размаха ръце: — Бягай се, търся бригадния. Ей такова нещо.

Работата не беше до шега. На другия бряг на потока, прилепнали един до друг като братя, растяха два бели смърча. Ако човек се покачеше на тях и погледнеше на север — тъкмо по тая посока дърветата по натрупаните един след друг хълмове образуваха някакъв въздушен канал, — можеше да види полите на планината и сетне — шосето и змиевидните пътища в долината. На върха на единия от смърчовете пъстровчанинът бе забелязъл да се белее някаква кърпичка, размятана от вятъра. Тя беше поставена сигурно през нощта. Но кой я бе окачил там и защо, беше неизвестно. Случката трябваше да се разследва. Очевидно това беше някакъв сигнал за врага.

Старият остави момчето и търти към палатката.

— Командире! — викна отдалече той. — Я ела насам! Бяла кърпичка… като бял гълъб… се мята по смърчовете. Ей такова нещо!

Той не беше сварил да обясни докрай, когато неочаквано се чу изстрел откъм страната на постовете. Бригадният трепна и хукна към брега на дола. След него полетя целият щаб.

Последва втори, трети гърмеж. От постовете предупреждаваха, че бригадата е застрашена от неприятел, който идеше към бивака. Минута след това един от постовете — Динката — се показа на пътеката. Както тичаше запъхтян и тревожен, той размахваше шмайзера над главата си и крещеше:

— Другари, идат! Настъпват насам!

— Другарю командир, каски! По-брега каски!…

— Другари, на оръжие! — викна решително бригадният.

Отляво и дясно, сред храстите и по скалите, като странни костенурки, бляскащи под лъчите на слънцето, се надигаха и слагаха металическите бойни съоръжения върху главите на настъпващия враг, който пълзеше по гърди. Дулата на пушки и автоматки, устремени към бивака, бяха готови всеки миг да блъвнат смъртоносен огън.

Тоя път не друг, а полицейската контрачета беше изненадала отреда, като предварително бе издебнала и заловила двама от постовете.

— Страхиле, при картечницата! — Писарят хукна към Скрипята, която стоеше на постоянна позиция, залостена между скалите вляво.

Вълчан и Мануш се спуснаха при четите си. Партизаните за мит се объркаха и залегнаха кой където свари.

Между това Червенокосия набързо беше разменил няколко думи с командирите, поведе след себе си десетина от най-добрите четници и бърже изчезна зад дърветата.

Това беше някаква маневра за обход на неприятеля. След бригадния изтича и политическия комисар с автоматка на гърдите.

Изведнъж всичко запустя и заглъхна. В бивака настъпи страшно мъртвило, сякаш току-що през него бе минал огнен ураган…