Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (171)

Неразделни

По едно време настъпи грозна тишина, която бе по-страшна от пукота и тътнежа на разнокалибрените оръжия, дали си среща на Ветрени скали, дето вятърът нито за минута не затихваше и разклащаше върховете на буките. И ненадейно, сред пустата като в гроб тишина, някой високо запя:

Стани, стани, капитане,

турци идат насреща.

Стани, стани, поведи ни!…

— Кой пее там?! — подвикна Мануш. — Каква е тая песен?

— Чичин Зеленко пее, другарю командир — отговори Калитко.

— Песента на капитан Андреев, другарю командир… — обади се Зеленко и замлъкна.

— Да млъкнеш, да млъкнеш, да млъкнеш! — изръмжа Черния.

Песента не се поднови повече.

Калитко се надигна на лакти и се огледа наоколо. Той установи веднага, че освен Горица нямаше наблизо човек около него, а само беше познал гласа на Чичин. Радуил и Агапи бяха залегнали нейде по-нататък, зад ниските скали сред храстите. Случайно погледът му долови и фигурите на братя Аврикови — Иван и Наско, — които се подаваха до пояс между две отсечени скали.

— Сякаш сме сам-самички — прошепна Калитко на Горица.

— Така ти се струва. Почакай! Но не бива да дигаш глава — отвърна тя.

Следния миг, когато една войнишка каска повторно се надигна, зачестените гърмежи изведнъж проглушиха ушите на момчето.

— Другари, това е последният бой! Нека и тоя път се покажем достойни за честта на партийци — ненадейно викна Червенокосия.

Редом с това Зеленко се понадигна от един ров и повторно запя. А щом той се обади, за миг стотици гърла едновременно подеха бойния марш на труда — Интернационала:

Напред, о парии презрени,

напред, о роби на труда!…

. . .

Бой последен е този,

дружно вси да вървим…

Ведно с песента затрещяха с нова сила картечници, пушки и пистолети.

Натискът на войската беше особено силен срещу позицията на лесничейските. Врагът непрекъснато напираше оттам, като искаше да стесни още повече пръстена на обкръжението.

Внезапно пред очите на помощник-бригадния се мярна бяла кърпичка в ръцете на един от противниците. На писаря се стори за миг, че това е някакъв началник, който му даваше красноречив знак: не желаем да убиваме, не ни убивайте и вие. Излишно е!…

„Може би Лимонов?…“ — помисли си той, но беше сгрешил: ловните от Велево не вземаха участие в това нападение.

Това беше също млад офицер, само че земляк от коритото, който не желаеше да убива своите съселяни. Писарят заповяда да се стреля на месо срещу този сектор само при крайна необходимост.

Пак се чу вик:

— Пускаме минохвъргачките! Предай се, докато е време!

Възможността да се употребят и тоя род опасни оръжия срещу партизаните наистина щеше да бъде трагична. Жертвите биха били извънредно много. Но тия жестоки минохвъргачки още не влизаха в действие.

 

 

Сражението започна от десет часа сутринта и продължи до късно следобед. То се водеше все още с колебание от противната страна и жертвите бяха незначителни — няколко леко ранени партизани и войници. Яростта пролича отпосле, когато бойният сектор на лесничейските се огъна и те трябваше да отстъпят и подирят по-добри позиции.

Това стана малко преди залез слънце.

Там се беше струпала значителна част от войската и войнишките началници се мъчеха да направят пробив.

Ненадейно се чуха болезнени викове и стонове на умиращи. На един от лесничейските ръката бе откъсната от избухнала бомба и той ревеше, колкото му глас държи:

— Другари, убийте ме! Не ме оставяйте в ръцете на мръсниците…

Писарят побърза да изнесе картечницата напред.

Мануш, Дафина, Буен и неколцина партизани също притърчаха нататък, но с малко закъснение: врагът бе излязъл вече на билото и първата войнишка картечница взе да бие откъм фланг партизанската верига на втора чета. За миг настъпи страшна бъркотия. Момчетата се хвърлиха на разни страни, дирейки нова, по-защитена позиция. Горица грабна ръката на Калитко и го повлече назад, по пътеката за букака. Но и там биеха ожесточено картечници и автоматки.

Следния миг наблизо изтрещяха една след друга две бомби. Двамата юноши се пуснаха и загубиха, преди да залегнат отново на земята…

Тогава пръв падна Караджата — работник от терпентинената фабрика в Ягодово. Изрева и големият Авриков, като се обръщаше към по-малкия си брат, който стреляше наблизо до него:

— Братко, раниха ме! Не прощавай на врага… Бий го, бий го, дордето миряса!

Притърчаха санитарките. Но Авриков им махна с ръка, да го оставят: огънят на това място бе толкова зачестен, че нямаше никаква възможност раненият да бъде превързан, без да паднат и други жертви.

Той беше ударен в гърдите. Но въпреки това Авриков припълзя назад, скупчи се в една скална пукнатина и пак обърна оръжието си към налитащата войска.

Останал сам, Калитко също стреляше срещу озверения неприятел, като току подигаше глава и търсеше да зърне Радуил или Агапи и да попита за другарката. Ала не виждаше никого. Двете овчарчета се бяха примъкнали на левия фланг на бригадата и не се виждаха, а само белите облачета от стрелбата им се пукаха и летяха над главите им.

По едно време Калитко забеляза дядо Тарас, който, като не знаеше нищо за съдбата на своите синове, се провираше между храстите, пълзеше напред, стреляше и току се провикваше:

— Бийте пезевенците, момчета! Наско! Иване! Чукай мекеретата, да помнят и не давай да доближат! Ей такова нещо.

Калитко му подвикна да дойде при него, но той не го чу.

Следния миг коларят се сепна и проточи шия към един хвойнов храст. Погледа, погледа, сякаш не вярваше на очите си, и прокара ръка по челото.

По-малкият Авриков, прострелян в челото, бе паднал в средата на храста — просто се беше сгънал с отворени очи, като че ли седнал кръстом, с крака под себе си. Старият баща изрева нещо, падна до него и продължи да стреля. Очите му се наливаха със сълзи, някаква твърда буца задушаваше гърлото му, но не оставяше оръжието. А когато врагът повторно напъна, той дигна ръка към окървавеното чело на Атанас, погали го по главата, целуна обляната му в кръв буза и задавено продума:

— Какво да кажа сега на майка ти?! Какво да кажа?… — Отдръпна се, отмина малко назад и оттам продължи стрелбата.

 

 

Врагът плъзна от всички страни по самото било. Партизаните започнаха да отстъпват, но без да прекратяват огъня.

Двама подофицери намериха тежко ранения Иван Авриков и го доубиха. След това повлякоха и хвърлиха в близката пропаст труповете на двамата братя.

Както тичаше и прескачаше храстите, изведнъж пред Калитко израсна офицер с каска на главата и викна:

— Стой! Убит си!

— Ти!… Ти ще спреш да убиваш, куче! Почакай! — отвърна му овчарчето, падна на колене и с първия изстрел обърна офицера.

Калитко се хвърли към букака в деренцето. Натам бяха се изтеглили повечето от девойките и някои другари. Там се надяваше да намери и гимназистката, като току подвикваше:

— Другарко, къде си? Другарко, къде си?…

Между това битката се разгаряше с незапомнена сила.

Изведнъж стана ясно, че партизани и войници бяха готови да се хванат за гушите. И от това, кой щеше да понесе, без да трепне, страшното изпитание пред очите на смъртта, можеше да зависи изходът на борбата. Червенокосия бързо съобрази това, застана начело на втора чета и извика колкото му глас държи:

— Другари, в атака! Бой до победа! Напре-е-ед!…

Като грамадна откъртена лавина партизанските части се дигнаха до една и потеглиха напред. Войнишките редици се огънаха. Между тях настъпи страшна паника. Те не можеха вече да се оправят — ни напред, ни назад. Нито имаха възможност да вземат нова позиция и трябваше да приемат ръкопашния бой, който им налагаше неустрашимата воля на партизаните…

— Уррра! — изтръгна се като ураган неудържим вик до небето.

Калитко дочу вика и отсечено застана на място. Нямаше къде да върви. Дългът му го зовеше обратно при другарите. Той отново се озърна на всички страни и пак повтори:

— Другарко, къде си? Другарко, напред! Нашите се държат!…

Но Горица не се обаждаше.

Неусетно настъпи дълбока тишина и Калитко почувствува, че ушите го заболяха. Свикнал с гърмежите, тая тишина го дразнеше и не знаеше какво да мисли. Но скоро разбра, че ръкопашният бой вече е започнал и не биваше да се бави нито минута. Той бе готов да полети напред. Но в това време зърна долу, край самия поток, някаква четничка, която много приличаше на гимназистката. Тя бе забила глава под една скала, където сякаш искаше да се укрие.

— Другарко! — викна той ужасен, като пристъпи нататък. — Другарко!

Никакъв отговор.

Той се наведе, обърна лицето й и я позна. Горица беше мъртва: тя бе ударена, с простреляни гърди от картечна редица, и беше подирила тук спасение, ала напразно!

Последната от семейството на стария кърпач лежеше мъртва, безжизнена…

Той прихвана мъртвата под мишниците и я повлече надълбоко из храстите. Страхуваше се, че ако войската настъпи насам, офицерите ще почнат да се гаврят с тялото й, както се бе случвало и с други партизанки в миналото.

Улисан около последните си грижи към падналата другарка, той не виждаше какво става наоколо и не мислеше за себе си. И изведнъж дружен залп изтрещя срещу него. Група укрити преследвачи бяха го издебнали и му стреляха откъм скалите. Момчето с болезнена гримаса се хвана за гърдите. Пред очите му притъмня…

Калитко напрегна последни сили и инстинктивно направи няколко крачки навътре из гъсталака. Но не след много усети как силите му го напускат, падна по очи и зарови глава във влажната букова шума.

Край него изтупуркаха другари, които тичаха, за да минат в гръб на врага. Калитко извика, призова за помощ, но никой не го чу. Сетне повторно се напрегна, но не можеше да се дигне. Тогава той запълзя по гърди, като заграбваше с шепи влажната трева и с мъка се придвижи до убитата другарка. Погледна спокойната маска на лицето й, като все още смътно съзнаваше какво бе станало с него и искаше да й помогне. Но не издържа. Притвори очи и главата му бързо клюмна на една страна.

Той бе горещо желал да бъдат винаги заедно през живота. Но желанието му се сбъдваше преди смъртта, сега, когато лежаха един до друг…

Над гората се спускаше тиха вечер. Птичките уплашено цвъртяха след тътена на оръжията и пролятата кръв.

Далече някъде пукотът на битката не стихваше. Носеха се откъслечни гърмежи и победни викове „ура“!

През натежали очи Калитко хвърли поглед към преплетените клони на буките. Върху небето изгряваха първите звезди…

И пак до слуха му достигаха виковете на партизаните. „Другарите се държат! Сега вече сигурно ще победим“ — помисли той.

 

 

… Калитко лежи, положил глава върху Горициното рамо, потънало в кръв от картечната редица, и кръвта му бавно изтича. Пред погледа му тъмнее, предметите се сливат в едно. Той губи вече съзнание и представа за околния мир: през преплетените клони звездите се вият в елипсовидни пожарища, късат се на огнени топки и летят към земята. В отслабващата му памет се мяркат откъслечни мисли, спомени и въпроси:

„Ще умре ли той? Защо да умира? Нали не е сънувал черни кучета? И черни кърви не са потекли. Нали нямаше да умре в гората?…“

Той чувствува кратък прилив на сили в гърдите си. Прави опит да се привдигне, но не успява. И пак отпуска глава върху нейното рамо.

„Къде е сега Трътлето, да му заръчам: ходѝ по-често при майка ми, да не плаче. Няма какво да се плаче сега, когато ние с нея загиваме за свободата…“

… Не, той няма да умре в гората. Ще дойдат другари и ще го спасят. Ще го грабнат на ръце… и ще го отнесат на Сърна бивак. Ще види оттам родното си село; ще зърне през стъкълцата любимата си майка… Да, да… той не бива да умира. Той е още толкова млад. Какво е видял, кому и на какво се е радвал?… И пак се забравя, пъшка и шепти несвързано:

— Мале, ти ме чакай. Нали ще ме чакаш, мале?… А пък аз ще лежа в дълбоката земя и няма нивгаш да се дигна. Аз… твой син… Спартак…

И пак, и пак се мъчи да се дигне на лакти, а не може.

Последен опит, последен стон и въздишка. Главата му клюмва безжизнена върху гърдите на убитата партизанка. Те лежат самотни, но неразделни в смъртта…