Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (125)

Старият колар или „Тарас Булба“

Партизаните Огнян и Раковски — излезли по разузнаване из околностите на бивак номер три — се върнаха, придружени от три нови лица. Това бяха пъстровчани — баща с двамата си сина. Бащата беше стар ятак на отреда — посивял селянин, едър на бой, възпълничък и с големи мустаци, които стигаха почти до якичката на разкопчаната му до пъпа синя дочена риза. От шаячените му дрехи и от цялата му снага лъхаше миризма на орехово дърво и катран. Той беше минал петдесетте, но имаше твърде запазен вид, а юмруците му бяха здрави и приличаха на коларски главини.

Когато той се подаде от палатката, където беше разпитван от командирите, и тръгна из района на лагера, някои от неговите земляци-партизани веднага го начоголиха, взеха да се здрависват и да го разпитват за село. Малко след това насреща му изтичаха Чичин и овчарчето. Зеленко веднага го позна — той беше имал работа с него — и отдалече изахка:

— А, „Тарас Булба“!…

Селянинът и двамата му сина обърнаха очи към войника, без да разбират какво иска от тях тоя човек.

— Какво рече? — попита любопитно Калитко, като погледна отстрани бившия войник.

— Ти не бива да знаеш всичко — нехайно подхвърли Зеленко, като не изпущаше поглед от трите яки фигури на новодошлите.

— Човече, познаваш ли ме? — попита той, като подаваше ръка на ятака.

Бащата поклати глава:

— Хич не мога да се сетя за тебе!

— Забрави ли, когато във Велево ти откраднаха остена?

— Аха. Така беше.

— Открадна го едно гърбаво обущарче. Беше му се приискало да си прави шила от дряновото дърво на твоя остен. И аз ти го намерих.

— Така правят.

Калитко — забравил скорошното „газене“ от страна на командира — пристъпи напред и весело го подкачи:

— Дядо, каква е тази кожена престилка, усукана на пояса ти?

— Такава. Нали ме дигнаха направо от дюкяна, нямах време да я махна от кръста си — обясни старият и с примирителен тон добави: — Ей такова нещо!

Калитко посегна, попипа с пръсти престилката му, изработена от телешка кожа, също вмирисана на орех и катран, и рече:

— Личи си, дядка, че караш коларския занаят, щом си се вмирисал на орехово дърво.

— А ти, плъшок, от небето ли падна тъдява? — оживи се старецът, като го дръпна за ухото.

— Защо?

— Не си ли малък, с жълто около човката, за тая пушка? Ей такова нещо.

Овчарчето посочи с ръка двамата му сина, които, не свикнали с обстановката, стеснително гледаха набралите се край тях партизани, и отговори:

— Ами твоите момчета да не са по-големи?

— Ването е на двайсет и пет, а Наско — на Богородица ще подкара осемнайсет.

— Бива си ги твоите момчета: прави като смърчове! — забеляза малкият и добави: — Веднаж да кажат така — Калитко замахна с ръка — и ще видят работата на ей това дърво!

Зеленко го прекъсна и се обърна към стария:

— Ти разправи, дядка, каква е вашата работа?…

Старият ятак разказа, което следваше и което беше вече разказал под палатката. Партизаните с нестихнало любопитство поглъщаха думите на дяда Тараса — както на бърза ръка му беше дал партизанско име Зеленко. Защото той наистина приличаше на Гоголевия герой…

Още със завръщането на Горан от тайното събрание в града командирът изпрати група куриери да се свържат с отреда на лесничея. Куриерите — Динката, Румен и Слав — трябваше да тръгнат по различни пътища и когато стигнат до назначеното място, да предадат на лесничея покана за съгласувана и задружна борба на двата отреда, както изискваше поменатото по-горе окръжно. Но по пътя един от пратениците — Слав — попадна на засада в околностите на Пъстрово и след продължителна престрелка през нощта партизанинът бе тежко ранен в гърдите от вражески куршум. Той едва успя да се измъкне от огъня на противника и тръгна да дири спасение при най-близкия ятак.

— Гледам на заранта — говореше Авриков (така се казваше старият колар) — някой дращи по плета на градината и пъшка, пъшка. И кучетата — лаят на поразия! Отивам натам… гледам… човек. Ей такова нещо!

Старецът го примъква на гръб в работилничката си и за да го укрие от преследвачите, затрупва го с орехови трески и парчетии в един ъгъл. Канел се да го превърже, но не успял. Случайно бирникът бил забелязал ранения, изпратил за кмета, кметът пратил за стражарите, дошъл и пъдарят. Полумъртвият Слав бил заловен и доубит пред очите на селяните. Сетне изложили трупа му на селския мегдан, където мало и голямо трябвало принудително да мине и да заплюва мъртвия. Някои гадове дори скачали с „пустали“ върху гърдите му. Между това коларницата била запалена и изгорена до основи, а самият колар прибрали в общинския обор.

— Ей такова нещо — разтвори безпомощно ръце дядо Тарас, който е тия постоянно повтаряни три думички, сякаш даваше най-голям израз на своето примирение.

Бирникът и пъдарят са разчитали да получат парична награда от властите, но партизаните своевременно им попречиха…

На другия ден, рано сутринта, колата с трупа на Слав и пребития от бой колар потеглила за Велево. Но в това време двамата братя Аврикови — успешно изплъзнали се от ръцете на селската стража — притаено дебнели сред шумата край Тънкото пътче, отдето щяла да мине талигата. Те не били въоръжени с нищо друго, освен с по една дъбова климия в голите си ръце. Щом се задала и приближила колата, охранявана от двама стражари, братята се нахвърлили: завързал се ръкопашен бой, обезоръжили охраната и спасили баща си.

— Ами ти къде беше? Не изтърбуши ли барем едного? — попита Калитко.

— Та нали ми бяха вързали ръцете, пезевенците!

— А-а, то е друга работа. Е, сетне какво излезе?

— Мекере бирник е той: зимъс с пъдаря запалиха къщата на Коруджиевата вдовица…

Докато говореше старецът, партизаните гледаха мрачно пред себе си и едва сдържаха гнева си. Слав, любимият другар и смел партизанин, нямаше вече „да се преброи“ в редовете на отреда.

В това време командирът излезе ненадейно от палатката, пристъпи напред и заговори:

— Другари, чухте ли историята на тоя човек? Разбрахте ли истината?

— Другари, да отмъстим! — обади се четникът Борил.

— Да, не бива да оставим кръвта на Слав неотмъстена. Пъстровските мракобесници трябва да бъдат наказани! — допълни Червенокосия. Думите още повече разпалиха омразата им към врага.

Сетне той свика пъстровските партизани, за да се посъветва с тях и да заплануват една незабавна блокада на родното им село. Бяха уточнени също ударната група, която щеше да завладее общината; кои съмнителни жилища, принадлежащи на помагачите на властта, да се блокират, как щеше да се води морално-политическата пропаганда в завладяното село и мястото на продоволствената команда, задачата на която бе да се грижи за събирането храна за отреда.

Когато всичко бе изяснено, командирът наду свирката си:

— Другари, бъдете готови! Прегледайте оръжието си! Мануш, раздай повече бомби и патрони… Братя Аврикови и всички новодошли ще останат в бивака да пазят имуществото на отреда. Болните също.

Старият ятак току повтаряше, че познава като мазолестата си длан потайни пътища, през които да проведе отреда. И той погледна дланта си, сякаш да се увери, че тя наистина е здрава майсторска ръка, която мирише на орехови трески и катран.

— Командире, като минем по Тънкото пътче и като свием край могилката, дето е моята царевичка, няма да ни забележат. Ей такова нещо, командире. Аз ще найда пътя в тъмното и ще ви прекарам, без да пукне пушка.

Отредът си имаше свои изпитани водачи, но щом старият толкова настояваше, командирът се съгласи да го вземе за акцията.

В това време гъсти облаци прибулваха небето над планината. Облаците се трупаха още от заранта и слънцето припичаше силно като на дъжд. И дъждът не закъсня. Той се изля в буйни потоци от надвисналото тъмно небе. Страшни гръмотевици разтърсваха гранитните пазви на планината. Светкавиците като луди се гонеха една след друга. И проливно валя цяло денонощие, което нещо временно попречи на подготвяната блокада.