Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (161)

Соня отмъщава

Бригадата се готвеше за път. Щабът строго определи маршрута на четите. За по-сигурно те трябваше, всяка за себе си, като държат постоянна връзка, да направят обходно движение през Влашките поляни и да се приберат на Орлов връх. Но преди това писарят предложи бригадният да тръгне с ранените, като предварително се реквизират, срещу заплащане, коне за техния превоз и за превоза на багажа. Червенокосия никога не бе се разделял с хората си, но поради ранената си ръка трябваше да се съобрази с решението на щаба и да отстъпи. Само Дафина не беше съгласна с тия решения и на един дъх заприказва:

— Другари, нима нашата работа е свършена дотук? Представете си! — възкликна учудено тя. — Аз смятах, че не бива да оставяме чорбарите на мира, докато не разстроим всичките им планове. Да гоним врага по петите, казвам аз, щом разните му слуги и провокатори си позволяват да ни изненадват с разни отрови и кърпички!

Някои по-стари партизани, скупчени пред палатката, любопитно очакващи решението, което щеше да се вземе, посрещаха думите на партизанката с одобрително поклащане на глава. Те знаеха вече за настроението в редовете на противника и с повишен дух бяха готови отново да тръгнат срещу неканените гости.

— Моля, другарко, изкажете се по-ясно! — забеляза помощник-бригадният командир.

— Другари, ще направим непростима грешка, ако тъкмо сега, когато полицейската рота е още топла и зашеметена от нашия удар, я оставим да се съвземе и окопити. Затуй предлагам пак да я бием, като я проследим до изходния й пункт…

— Право! — чуха се решителни гласове.

Предложението хареса почти на всички.

Между това партизанката добави:

— Другари, казвам ви! Нашата задача е още: да не остане тук в околността нито едно селище неподготвено от нашата пропаганда за бъдещото народно въстание. Това не бива да се забравя! — говореше тя направо на писаря.

— Ей такова нещо, командире: да се бъхтят, дордето са още топли, право рече момичето — допълни дядо Тарас.

— А ти бъхташе ли се, дядка? — закачи го бригадният.

— Макар да съм напълнил години, ама като гледам младите, сърцето ми из един път като пламне, върви го угасяй, ако си нямаш работа!…

Раненият командир погледна заместника си. Той чакаше да види дали писарят не забравя някои основни правила, легнали в задачите на въстаническото движение.

— Другари — подзе незабавно писарят, — вие не дочакахте да чуете по-нататъшните ми мисли, затова криво изтълкувахте моите думи. Аз знам какво трябва и какво не трябва. Но вие само избързахте и сами начертахте пътя, по който ще трябва да вървим. Обаче аз мисля, че ние не можем да останем повече тук и преди да се установим на нова изходна база, не бива да бързаме с гоненето на врага. Това е противно на всяка боева тактика. Нам е необходимо първо — да намерим място за материалната част на бригадата, и сетне — да разузнаем какъв е численият състав на противника. Така мисля аз.

— Базата ще бъде Орлов връх — обади се Дафина и добави: — А колкото до числеността на врага, тя ни е вече известна и пак ще се пратят нови разузнавачи.

Изказаха се и други. Мнозинството беше в подкрепа на партизанката. Решиха да слязат в нови селища, разположени в долината под Гребена. А ранените и някои санитарки да замитат с бригадния за Орлов връх. Изпратиха за коне.

През това време Калитко седеше настрана, замислен и съкрушен. Цялата неприятна история около двамата предатели той вземаше лично върху своята съвест, смяташе се за единствен виновник на всичко и му се струваше, че не би намерил вече утеха, докато не направи нещо, което напълно да заглади вината му пред другарите. Той дълго си блъска главата да мисли по това, но не можеше да намери никакъв изход.

 

 

Скоро разузнавачите донесоха, че контрачетата, долу в предпланините, събира силите си и се преустройва за ново нападение.

Дафина трепна. В очите й пламна старата ненавист срещу преследвачите и рече на ухото на стария колар:

— Дядо Тарасе, ще стане на нашето! Аз ли не познавам тия чорбари?! Те трябва да се бият, да се бият…

— Дордето папера им не остане! — прекъсна я старият.

— Да се бият и унищожават из корен и когато отново възкръснат, отново да се бият — и ако сто пъти оживеят, още сто пъти по сто пъти да се прострелват с куршуми в челото!

Дафина беше пламнала и станала неузнаваема. Коларят бащински я потупа по бузата и рече:

— Ех ти, дъще Райна княгиньо!… Ей такова нещо.

 

 

Поручикът, който се беше перчил във Велево, че ще се справи с Ягодовския отред така, както се бил справил и другаде, още не се отказваше от тази си надежда, макар че днешният удар беше засегнал здраво полицейската му чест. Той предчувствуваше вече как щяха да му се смеят жандармерийските офицери, които по-добре познаваха силата на партизаните из тоя край. Затуй беше решил на всяка цена да отмъсти за нараненото си честолюбие и да си възвърне поне пленената картечница.

Той нареди едни от първите му хора, в които имаше несъмнено доверие, да тръгнат напред, да увлекат след себе си партизаните, за да ги бият на равно място. А останалите заплаши, че ще стреля в главата на всеки, който се опита да направи и най-малката крачка за отстъпление. След това заповяда на разведката си да тръгва.

 

 

Червенокосия, с обвесена ръка на гърдите, пред бинта на която личеше кръв, ходеше напред-назад пред палатката и хвърляше коси погледи в лицето на помощника си. Но тъй като писарят мълчеше, бригадният го запита:

— Първа и втора чета стигат ли?

Писарят трепна и поклати глава.

— Много са! Посочи ми само десетина души, а аз ще взема също от моите ботевци: Борил, Ширита, Лесата, Лилян, Берьозка и още някои. Мануш, и ти, нали?…

— И аз! — викна Дафина. — Нека да отмъстим за другарката Софка.

Планът беше готов в главата му: вместо да чака придвижването на врага близо до лагера, Савата реши да го бие неочаквано, когато поручикът никак не се надява за такъв ненадеен бой.

— Аз ще действувам по ягодовски и ще го накажа по писарски, този поручик!

Междувременно, като се боеше да не бъде поведен от Червенокосия Към Орлов връх, виновният Калитко бързо промени политиката си, и то с пълно право: той беше свързочник на бригадния, а докато ръката на командира оздравееше, трябваше да слуша заповедите на неговия заместник. И за да избегне някои случайни недоразумения във връзка с личното му предназначение на свързочник, овчарчето току се пречкаше пред лицето на Петела, като с твърде красноречиви погледи го подсещаше какво иска от него. Писарят забеляза това и запита:

— Какво има, Спартак?

Момчето веднага намисли какво да му каже и зашепна:

— Другарю командир, вижте да ви кажа: не е ли по-хубаво, докато стражарите са далеч от Тиган, да нападнем казармата и да я подпалим?

— Така ли мислиш? — дигна вежди командирът. — Хубава идея, но… после ще видим това.

— Защо после, другарю командир? — настояваше Калитко. — Защо ни са тия сребърни пръчици, нали за палеж, когато потрябва? И кутията с взрива… що да лежат? С тях ще свършим добра работа.

Писарят рече снизходително:

— Това, което си намислил, не е лошо. Ще видим, не бързай. — И неволно пропусна: — А ти няма ли да дойдеш с нас там долу?

На Калитко не му трябваше повече. Зарадван от душа, той трескаво отговори:

— Как няма, другарю командир? Та аз това чакам… моля ви се!

Редом с това той си помисли: Петела е разбрал навярно каква е работата; че Калитко му е простил за миналото и няма какво повече да дири от него. Затуй писарят му е станал вече приятел и както се случва между приятели, не иска да го изостави да страда в неизвестност за своето бъдещо назначение като четник.

Писарят подбра двайсетина четници „за добра работа“ — както каза той — и всички тръгнаха през храстите за дола. Не след малко, като се придвижваха бързо, но безшумно, те бяха вече в началото на гората.

Главното действие в драмата се започна с това, че Наско Ширита, Лесата и братя Аврикови заловиха двама от разведката на контрачетата и бързо ги обезвредиха.

След поменатите двама настъпваха — нищо неподозиращи — и доверените хора на полицейския поручик. Партизаните останаха добре прикрити в шумата, в тил на врага.

Останалите четници също бяха по местата си. Когато се показа първата вражеска редица, всички затихнаха и се сраснаха с влажната земя. Не се чуваше никакъв шум, биенето на сърцата замря. Само нейде високо над главите, кацнала на върха на клонест бор, грачеше черна птица и въртеше изпъкналите си очи по всички посоки на гората.

Писарят и Мануш залегнаха наблизо един до друг и чакаха приближаването на поручика. И той не закъсня да се яви, като бе поставил на очи бинокъла и гледаше нейде далече между дърветата, без да усети, че врагът, когото той преследваше, беше забил глава зад храстите под носа му.

— Какво чакаме, писаре? — нервно и нетърпеливо попита Черния.

— Още две минутки…

— Защо се бавят? Защо не дават знак да стреляме? — питаха се нейде зад гърба на стражарите други партизани.

— Писарят си знае работата — отговаряше със сподавен шепот Ширита.

Поручикът внезапно се подаде на стотина метра, току пред дулото на партизанската картечница, като се притуляше зад дърветата и сетне пак слагаше бинокъла на очи. Озърташе се насам-нататък и си казваше: „Разведката не се връща, значи, работата е наред.“

— Напред, момчета! За спасението на отечеството и за честта на пагона!

Той беше голям тъпак, този поручик: цялото му духовно величие се ограничаваше само в няколко звучни фрази за цар, отечество и пагон.

Поручикът отново тръгна и пак се спря. Той застегна презрамките си ремъци и като издърпа шмайзера на гърди, пак потегли. Само петдесетина метра го отделяха от командира на първа чета.

— Бъдете готови! — Само това пошушна писарят, като лекичко прилегна над Скрипята.

— Кррр! Кррр! Кррр!…

— Та-та-та-та-та! Та-та-та-та-та!

Поручикът изрева:

— Аввв! Изядоха ме!…

Сигналът бе даден. Редом с картечници и автоматки затрещяха и карабинни изстрели. Партизаните се хвърлиха в атака, като стреляха на месо, без да се прикриват. Редиците на контрачетата изчезнаха като дим. След като командирът им беше убит, повечето търтиха през глава и се пръснаха из деретата, без да дадат нито един изстрел. Те ревяха, дигаха ръце и молеха пощада, но в огъня на пукотевицата нямаше кой да ги чуе. Най-задните редици обърнаха гръб и хукнаха по пътеките за шосето. Дафина и Калитко вече тичаха след тях и в един глас крещяха:

— Не аз, мерзавци! Не аз — Соня ви отмъщава!

— Елате пак, елате, кучета! На меко ще ви постелим! — добавяше Калитко.

След внимателно претърсване джобовете на убития началник, между книжата му бяха намерени поверителни писма, в които му се заповядваше да бъде безмилостен към партизаните — до тяхното пълно изтребване. Тия документи веднага бяха прочетени пред бригадата и това обстоятелство разпали в сърцата на борците неудържимо желание за мъст.

Но най-силно възмутени останаха партизаните, когато в ръцете им попадна една замацана бележка, в която писарят прочете следното обръщение към нейния адресант:

„Драги Съръндаков, когато ти падне на ръка някоя шумкарка, прати я направо в града, без да се бавиш, та и ние да разберем от тия горски пилета…“ — и прочее, от което и самата хартия, върху която бе писана, можеше да се погнуси и зачерви.

Но сега Съръндаков лежеше неподвижно по гръб, а на гърдите му ярко светеше огърлица от кървави петна.

Той никога нямаше да изпълни желанието на своите приятели от града.