Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко
Редактор: Лиляна Илиева
Художник: Юри Минчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова
Коректори: Маргарита Деспотова
Дадена за печат на 26.V.1955 г.
Печатни коли 32 1/0
Авторски коли 50
Формат 58/84 1/16
Тираж 10 000
Поръчка № 54(396)
Цена 1955г. — 13,50 лв.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Селим по следите
Внезапно зад гърба на Калитко пропукаха карабини. Той се хвърли настрани, падна по очи и зарови глава сред мокрия клечетак. Редом с това жално кучешко квичене проряза разбудената тишина. Гората заеча. Калитко неволно помисли: „Селим!…“ Но той нямаше време за дълги разсъждения, скочи и забърза към Мариина поляна, като с голяма мъка се оправяше по пътя.
Изгубил следите на отреда, Селим сякаш не губеше надежда, че ще намери момчето, и дни и нощи наред прекосваше пътеките на планината. Верността му бе изумителна и той на два пъти щеше да стане жертва на това си чувство.
Бедното животно се съсипваше от умора, глад и безсъние, но не прекратяваше своето дирене. То като че ли предчувствуваше, че овчарчето се намира в беда, и колкото повече време минаваше, толкова по-силно бе желанието му да открие скривалището на своя малък приятел. Но винаги, когато биваше близко до следите, Селим — изтощен и изнемогнал — падаше обезсилен на земята и се примъкваше в прикритието на някоя падинка, за да си вземе дъх; или ненадейно се натъкваше на някоя пречка и бързо губеше тези следи. На два пъти му стреляха: веднъж край изгорелия чарк, втори път при гара Врабец, но куршумите не го улучиха.
Почивките му бяха кратки и неспокойни, затуй никъде не се задържаше задълго. Ставаше, тичаше с изплезен език нагоре-надолу и жалко скимтеше, като в скимтенето му се чувствуваше неизразима тъга на изоставено от хората и от целия свят същество.
Напоследък той бе изгубил всяко желание да се връща в отреда, където се чувствуваше съвършено самотен без защитата на овчарчето. Отношението на четниците към него се бе изменило. Не го поглеждаха, нито го погалваха, нито му подхвърляха ласкава думичка както преди. Напротив, някои партизани го дебнеха: искаха да му сторят някаква злина. Но Селим навреме подушваше бедата и отбягваше всяка среща с момчетата.
Ала не всички бяха изстинали към него. Дафина все още го погалваше по козината на гърба. Макар да съзнаваше, че решението — кучето да бъде убито — не беше ничия прищявка, а сериозна необходимост за безопасността на отряда, тя тайно пристъпваше към него и ведно с милувките му говореше:
— Обирай си крушите, Селим!…
Сетне го хващаше за каишката около врата и го дърпаше обратно по пътя, като му сочеше далечината.
— Малкият е жив, върви го търси! Намериш ли го и партизанския куршум няма да изядеш.
Предпоследната вечер, когато овчарчето беше подплашено от стрелбата при ябълковата градина, Селим бе наблизо. Ако не бяха гърмежите (животното помисли, че те се отнасят до собствената му кожа), той сигурно щеше да намери Калитко и никога вече нямаше да се разделят. Но това не стана. Той търти назад, задълба в гората, ходи, където ходи, и най-сетне се озова в гората над гара Врабец.
— Бау, бау, бау! — излая той, подгъна крака и с повлечен корем по земята тръгна да души всяка шубрачка из околността.
Но както на Калитко, така и на Селим никак, не му вървеше. Той сякаш бе изгубил способността да надушва вярно следите. Затова, вместо да се отправи към Попивановата чешмичка, излезе пак на пътечката край реката, отдето бе дошъл Калитко. Сетне внезапно се появи при корубестия явор и дълго ви в нощта, но никой не отговори на жалния му вой.
Час по-късно кучето отново хукна да дири следите.
И изведнъж пред очите му блесна огън. Миризма от печена пастърма раздразни апетита му. Миризмата идеше от покапалата мазнина по недогорелите главнички на огъня, отдето се изпаряваше и пълнеше въздуха със сладостен дъх. Селим потегли нататък, към огъня, и се сви до скалите, зад гърба на войниците. По това време Калитко беше вече отминал.
Голобрадото войниче риташе своите спящи другари.
— Защо блъскаш, гарга?! — разсъни се старият войник и заруга.
— Шумкари! Шумкари! — с пресъхнали устни викаше ограбеното.
— Ти луд ли си, или ще полудяваш? Какви шумкари са те заяли?
Черноокият земляк също се събуди и подплашено скочи на крака.
— Ко-ко-ко? Шумкари?! — питаше забъркано той, като заекваше.
— Слушай, чичин! — обърна се сърдито Зеленко към Рашко. — Ти на мене ли продаваш тая стока? А-а, да прощаваш, чичин. На мене тия не минават!
— Вярвай бога, чичин! — кълнеше се и се кръстеше войникът с буцата. — Цяла тайфа… накичени със зелено. Грабнаха торбичката ми.
Двамата му другари се засмяха.
— Едно малко я грабна, казвам ви!
— Хо-хо! Сънуваш, чичин! Умрели са ти хората за торбичката. А къде е пушката ти? Що ме пращаш за зелен хайвер?!… Видиш ли? Гарга! Шумкарите налитат повече на оръжието.
— Дядо господи, не ми вярват! — закръсти се отново Рашко.
— Ти, чичин, да не ме смяташ за не знам що си, че като ти опаля един — ще видиш звездите!
Рашко въртеше изумено очи и се чудеше с какво друго да убеди другарите си. Но тъй като те не вярваха на нищо, той млъкна. Скупчи се край угасналия огън, хвана главата си и замълча. Зеленко тъпчеше на място и оглеждаше за торбичката му. Тя беше изчезнала. Той разбра. Никаква друга причина не можеше да застави момчето да лъже и да го праща за зелен хайвер.
Тогава се обади:
— Добре, разкажи повторно, да чуем. Ти разправи по човешки, за да повярваме.
Когато изслушаха разказа му, Зеленко и землякът многозначително се спогледаха. В думите на голобрадото нямаше сянка от шега. Но дързостта на нападателя ги учудваше:
Двамата земляци заговориха в един глас:
— Не ти вярваме! Да мълчиш! Зер, ако научи началството, какво правиме сетне?
Особено Зеленко се чувствуваше подигран и засегнат от постъпката на партизанчето и добави:
— Да беше го хванал, парички щяха да паднат! Ама пак да знаеш: не ти вярвам.
— И аз така — обади се черноокото. В същия миг кучето изтрака челюсти:
— Вуаввв!
Войниците тръпно се извърнаха, с широко изблещени очи. От мрака ги гледаха два разпалени въглена. Застанало между храстите под скалите, кучето не помръдваше. Провесило език, то дишаше тежко и гледаше непознатите с гладния и трескав блясък на големите си очи.
— Няма лъжа! — продума шепнешком черноокото.
— Кучето!
— Видяхте ли!
Следния миг Зеленко дигна карабината и гръмна.
— Квииии, квиии-квиии! — изквича Селим и се преметна по гръб.
Момчетата също дадоха по някой и друг изстрел. Те биха се скъсали от стрелба, ако Зеленко не бе ги задържал.
Кучето скочи на крака и хукна презглава. Само куршумът на Зеленко бе пробол кожата на челото му, между двете уши. Още малко по-долу — и животното нямаше да мръдне от местото си.
Селим бягаше сляпо и с всички сили по петите на Калитко, без да знае това. Кръвта обливаше очите му и той не виждаше накъде върви. По средата на пътя за Мариина поляна той се спря и взе да ближе кръвта по ъглите на устата си…