Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (152)

Разговор насаме

Времето течеше неусетно. Газената лампичка догаряше, по фитила се образува тънко въгленче, а разговорът между двамата не стихваше.

Първа Горица започна да пита; нейните въпроси бяха толкова много, че Калитко едва успяваше да отговори на всички.

— Е, казвай сега! — рече тя, като го погледна с премрежени ресници.

— Какво по-напред да казвам, я? На всички ни е мъчно за тебе.

— Колцина са падналите другари?

— Ти знаеш ли за сражението?

— Бикарят ми донесе всичко.

— Изгубихме трима другари — мрачно подхвана Калитко и изреди имената им.

Настъпи мълчание. И двамата си мислеха за неотдавнашните изпитания, но сякаш се бояха да назоват името Сухата пещера и мълчаха като по взаимно съгласие.

Синята забрадка се бе свлякла по раменете на Горица. Калитко забеляза, че разкошните й коси, които лежаха пръснати като ветрило върху възглавницата, бяха станали по-тъмни, може би поради живота в тая влажна дупка.

— Все тука ли прекарваш?

— О, не! Аз седя горе и само при нужда се прибирам в тази язовска дупка. Днеска цял ден се е гърмяло в гората.

— В отреда дойдоха двама другари… — изведнъж изтърва той и замлъкна.

Да й каже ли за портретчето, което лежеше в джеба му? Трябва. Но когато потърси портретчето, не го намери. Калитко си спомни, че то лежеше нейде измежду оскъдния му партизански багаж.

Тогава той й разказа всичко.

— Тъй ли? Нито един ли от тия другари не прилича на оногова, комуто бях подарила това портретче? — живо запита ранената, като се задъхваше от вълнение.

— Така ами. Няма никакъв пелтек, нито нещо друго… — смутолеви момчето.

Партизанката остана дълго замислена, потопила поглед в тъмноалената звезда на пуловера. Значи, нелегалният с правите коси беше убит, щом това тефтерче, за което й говореше малкият и което тя знаеше, че принадлежи на заекващия другар, е попаднало в чужди ръце.

— Ти не разпита ли по-подробно тия другари? — неочаквано се обади Горица, тъй като случаят дълбоко я засегна.

Момчето потърка с длан пламналата си буза, без да отговори.

— Пак попитай, когато ти падне сгода. Но да оставим това и ми кажи: целият отред ли участвува в нападението на Пъстрово?

Той поклати глава в отговор и веднага й разказа за нападението. Разправи й и за болното момиченце.

— Сърцето ми се късаше, като го гледах…

Докато двамата се разговаряха, бабата често подаваше глава изпод рогозката на входа да ги подсеща за времето. А нейде отдалече глухо достигаше дрънкането на домашни съдове. Двете селски девойки, запретнали ръкави, се суетяха в някаква неотложна работа. Когато овчарчето си тръгна, в раницата на гърба му лежеше прясно изпечена баница, пържено пиле, кутия мед и орехи.

— Предай на командира, че му благодаря — рече по едно време Горица. — Аз лично нямам нужда от пари, но тия стари хора, които ми дадоха преждата, трябва да се възнаградят.

— На сигурност ли си тука? — запита накрая Калитко.

— Така мисля. Веднъж тършуваха из селото за ятаци, но не ме намериха. Зимъска тук са се крили и Червенокосия, и Черния, и още много другари. Дано не ме изненадат, зверовете! А когато изляза оттук, ще доведа със себе си и тези две другарки, които точат такива чудесни баници! Те сами настояват да дойдат с мене. Какво да ги правиш!…

Когато Калитко си тръгваше, тя попита:

— Ами какво става със Селим! Ти нищо не ми каза!

„Що ли да я тревожа?“ — помисли той и веднага живо отвърна:

— Живее и слуша. Допъти ще ти разкажа за него.

— Най-много него да поздравиш — рече девойката. — Че без неговата помощ сега щяхме да бъдем в гробищата, нали?

— На гробищата, така.

— Чакай! Да ти кажа ли и друго?

— Аха, казвай.

— Чуваш ли птичката в гората? Веднъж цяла се схванах, като чух гласа й: „Стою-стою-стою… цък-цък-цък!“ Беше кацнала на клонче зад прозореца, събуди ме и не можах веднага да разбера сън ли е това, или истина. Жива си умрях от страх, знаеш!

— Виж ти, значи, кой се стряска насън — беше последната му дума.

С голяма скръб на сърцето малкият се раздели с Горица.

Навън ставаше нещо или предстоеше да стане и старият бикар просто го грабна от ръцете й, като не му даде да продума повече.

Съмваше се, когато Калитко навлезе в гъстата гора. И той бързаше, бързаше с окрилена душа, час по-скоро да стегне в бивака и да разкаже на Трътлето за свиждането си с другарката. Но из гората се движеха преследвачи, чуваше се пукотевица от автоматки. Това забави срещата му с Агапи за още един ден и една нощ, докато се прибере в „къщи“.