Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (92)

Сбогом, синко!

Старият ятак непрекъснато преглеждаше младия партизанин, предлагаше му мокри пешкири, но Витко се отказваше от услугите и тъжно поклащаше глава: късно е!…

— Да ти дам ли малко хлебец?

— Не искам.

— Мъничко — да набереш сили?

Витко втренчи продължителен поглед в стареца, а след това каза:

— Дядо, ти си много добър. Благодаря ти… дай си ухото насам.

Селянинът се наведе.

— Дядо, аз съм от град Х. Ученик… Имам майка и баща… Ти не им казвай как съм загинал. Но имам момиче… На него предай истината… Нека Илинка отива по-често при майка ми… нека я теши…

Старецът поиска да го утеши. Но когато продума първата дума, изведнаж усети гърлото си като пристегнато с въже.

— Синко… ти недей да мислиш най-лошото: Пък може… може да излезеш оттук… Всичко става.

— Не, дядо! Свършено е с мене, свършено! Но аз не се плаша от смъртта…

— Ти се държа като мъж, синко — задавено допълни селянинът. — Дано имаш сили и по-нататък да се държиш.

— Ще видиш, дядо, че ще издържа! Защото знам за какво умирам… Ние ще победим! Ние, дядо!…

Топора и двамата стражари се заделиха и зашепнаха. Стаменко остави колата на шосето и дойде при тях. Те се разправяха пред двукрилата врата на прогимназията.

Заповедта бе ясна и недвусмислена. Двамата каскетлии мъже се спогледаха. Имаше колебание.

— Това се иска от вас! Ще бъдете възнаградени. Не сте ли съгласни, хубаво си помислете: подполковникът заповяда!…

С превързана кърпа през устата, стражарите слязоха в мазето. Но в ареста бе толкова тъмно, че никой не можеше да ги познае, макар арестуваните да бяха будни до един.

— Шумкарина! Да излезе! — извика единият.

Никой не се обади. По гърбовете на арестуваните минаха ледени тръпки. Те знаеха що значи това посещение късно след полунощ.

— Шумкаря вънка! Чуваш ли, мръсник! — дружно изреваха палачите.

Витко се размърда и викна:

— Тук съм! Изнесете ме сами… не мога…

Следния миг той застана на колене, обърна се към арестантите и взе да се прощава:

— Другари, аз си отивам!…

— Млъкни! Да не приказваш! — една груба длан затули устата му.

Но партизанинът не спираше:

— Другари, помнете… Червената армия е близко…

Един удар с пистолетна дръжка по тила задави думите му. Витко се олюля, падна възнак върху голата земя и захърка. Сграбчиха го под мишниците и го повлякоха навън.

— Сбогом, синко! Ти се държа като мъж! — проплака глухо старецът, като тръгна след обречения.

Вратата зловещо изтрещя под носа му. Ятакът се скупчи на място и хвана с две ръце главата си. Той не можеше да помогне и страдаше неизмеримо.

Помъкнаха го към слънчогледовата нива. Тук някога бе минал и Калитко… Но партизанинът нищо не чувствуваше, нищо не виждаше — той бе изпаднал в безсъзнание.

Слънчогледите леко се поклащаха, сякаш отчаяно кимаха глави пред невероятната съдба на младия момък…

Двамата изскочиха от слънчогледовата нива, пресякоха войнишкия двор и слязоха на пътя. В припряната им крачка се долавяше плаха несигурност. Сякаш някой ги гонеше. Единият стражар държеше кърпа, в която бе поставен някакъв топчест предмет. Едри капки се процеждаха през нея и капеха по земята. Пресни капки човешка кръв.

Поручикът и Стаменко пушеха в колата. И двамата едновременно посегнаха за кърпата. Топора рече:

— Карай в кръчмата! — И толкова.

Колата забуча по обратния път.

— Господин подполковник, задачата е изпълнена! — козирува поручикът.

— Много добре, юнак!

— Ще се старая, господин подполковник!… Шофьорът се хилеше с цигара между зъбите. Развързаха кърпата. Топора хвана партизанската глава за косите и високо я поднесе под светлината на лампата.

Цивилните гледаха с ужас. Някои, като не можеха да издържат зрелището, викнаха и запяха:

„Рим, Берлин и Токио“

Подпоручикът бе извърнал глава към стената и мълчеше. Нешко Морунов, с гръб към страшната картина, се бе загледал в портрета на Хитлер, окачен под тавана, над рафта с кръчмарските стъкленици.

Подполковникът грабна чашата си и злобно плисна виното в лицето на мъртвата глава:

— Пий! Пий, болшевико!…

Между това компанията съвсем бе забравила за малкото чираче: никой от присъствуващите не му обръщаше внимание. То бе капнало от умора през дългия ден и както обслужваше, така си и дремеше на крак. Но щом съгледа кървавата глава, момчето не издържа и силно изхълца. Следния миг то се свря под тезгяха и легна на пода. Цялото му тяло подскачаше. Обзе го нервна треска. Сетне изведнъж скочи и като стрела полетя към улицата. Опитите да го задържат не успяха. Полицаите хукнаха подире му. Топора тичаше пред всички.

— Стреляй на месо! — викна той, като измъкна пистолета си.

Кратък залп разкъса предутринната тишина. Малкото момче се стопи в тъмнината — изплашено и подивяло от страх. То бягаше, без да знае къде отива. Най-сетне инстинктът го доведе до една двукрила, почерняла врата. И лудо заудря по нея, като викаше колкото му глас държи:

— Глава! Глава! Глава! Господарю, глава!

От мрака се подадоха три чифта ръце и затулиха викащата уста. Но момчето се задърпа с неподозирана мощ и продължи да крещи нещо несвързано.

То беше полудяло.

Замъкнаха го към реката. Тук Топора се прицели и гръмна в тила му. Редом с гърмежа той го ритна във водата. Реката го прие с плясък в хладните си обятия. Но то остана със закачен крак за корените на една върба, а лицето му потъна в крайбрежната речна вода.