Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (34)

Мъката на Калитко

Овчарчето седеше на единия край на полянката. Разсъблечено до кръста, правеше слънчеви бани. Същевременно кърпеше гумените си цървулки, като държеше шило и изтеглен на восък канап. Отредът си имаше обущар. Но рано сутринта той беше тръгнал ведно с Радуил и други момчета за гара Врабец. Отидоха да разузнаят как може да се нападне войнишкият караул, който пазеше гарата и линията околовръст. Свръзката от село бе донесла, че там, във войнишкото помещение, напоследък са стоварили, лека картечница, сандъци с бомби и патрони.

Отредът нападаше военни обекти и складове, за да се продоволствува с това, което не му достигаше. Военното имущество бе държавно; държавата го трупаше посредством данъци, които събираше от народа. Ще рече, народът имаше право над него. И действувайки от името на народа, партизаните смело нападаха.

Докато се печеше на слънце и стягаше цървулките си, Калитко мислеше за едно-друго и никак не внимаваше. На два пъти той залапваше пръсти, избодени от шилото.

Очите му бяха захласнати навътре в гората. Върху набързо струпана чамова масичка и пейка от брезови клони седяха Горица и Агапи. Ученичката диктуваше бавно, а овчарчето записваше внимателно в тетрадката, която лежеше разгъната на масата.

— 15 + 25 + 48 = 88!

— 15 + 25 + 48 = на 88 — повтаряше Агапи…

Един ден Горица бе казала на командира, че иска да се занимава с учението на белязаното.

— Почни, да видим какво ще излезе от това овчарче — беше отговорът на Червенокосия.

Осмокласничката се зае сериозно.

Изпърво Калитко не посрещна с добро око това начинание. Ставаше му мъчно, когато ги гледаше винаги заедно. И един ден гласно изрази недоволството си:

— За него ли е учение? Нему му дайте да пасе овце, това е! Калитко грешеше: никога към нищо Агапи не бе проявявал такъв интерес, както към уроците на Горица. На Калитко се струваше, че у нея се крие някаква магия, която кара трътлестото да влезе в пътя. И самата партизанка бе доволна от ученика си. Когато Червенокосия питаше как върви учението, тя радостно отвръщаше:

— Попива като попивателна, другарю командир. Ще наваксаме загубеното време, когато е ходил с овцете.

Калитко дочу този разговор и пак смънка:

— Познавам го що за стока е това Трътле: ще помни ден-до пладне, сетне всичко ще забрави. Напразно е труда на другарката.

Само по смятане Гапи беше бавно възприемчив. Но Горица умееше да го подведе, той бързо налучкваше и се оправяше.

— Прилежни ученици са и заучват бързо уроците си онези деца, които обичат своите учители. Разбра ли? — рече Горица и го помилва по главата.

Тогава именно Калитко прободе на два пъти пръстите си.

Ето, момчето е пред нова мъчнотия по аритметика; плахо впива очи в учителката, мига виновно, а тя — за да го ободри — отново слага ръка на главата му и пита:

— Умори ли се, моето момче?

Така питаше някога и Касичката Кула, като се върнеше от фабриката и нежно притискаше главата на сина си до своите гърди: „Умори ли се да учиш, рожбо“? И на Калитко изведнаж му се поиска да бъде помилван от Горица, а той да сложи глава на рамото й, както правеше с майка си, и да отговори. „Не, мале! Бъди спокойна.“

Но той изпитваше и някакъв срам от това си желание. Такова чувство не бе изпитвал при родната си майка и веднага се разкая, задето се бе размекнал като вчерашно бебе.

На Кирил и Методи беше, Калитко помнеше. Край големия огън сред гората, в бивака над местността Вълчата полянка, партизаните се веселяха. Декламираха и пееха славянски и революционни песни. Горица ги учеше. И пак същата тази Горица гледаше да ободрява повече Гапи. Нали той бъркаше думите на песните и тя го поправяше: „Тъй и тъй, моето момче, ги сбърка, идния път да се поправиш!“

А Калитко какво правеше през това време? Тъкмо обратно: току сърдито го сбутваше по хълбока и му шепнеше: „Засрамваш цялото село пред другарката! Ягодовчани не са тъй тъпи като цвекло!…“

Ясно. Горица се бе заела наистина да го вчовечи. А на Калитко малко обръщаше внимание.

Имаше и нещо друго, което надигаше завистта в душата на Калитко. Веднаж, като искаше да я заприказва за тропиците и за живота на кенгурото, Горица нехайно махна с ръка:

— Остави се, Спартаче! Ти знаеш повече от мене. Де имам кураж да се препирам с тебе? — и го отмина.

Просто го подигра. Много му домъчня. Но той не схвана, че подигравката на гимназистката беше престорена. Тя го обичаше не по-малко от Агапи, но в това време беше заета и бързаше по работа.

Калитко не я разбра. Той се почувствува подминат и бе дълбоко оскърбен.

Партизанката свърши урока си. Стана от брезовата пейка и изчезна. Агапи остана да преговаря уроците по четене.

Калитко тръгна към него с един цървул в ръка и с друг — надянат на бос крак. Ученикът дигна глава и рече:

— Седни до мене, Калитко. Добре, че дойде. Искам да те питам нещо.

— Казвай! — рече малко нацупено Калитко.

— Дай да си запиша къде се намираше Мисисипи.

— Ти научи ли се да пишеш?

— Пфюй! — свирна през зъби трътлестото, както свиреше на овцете.

Калитко го гледаше втренчено и каза:

— Не ми се вярва. Хайде, пиши да те видя. Питай какво ще питаш и пиши. — Той блъсна тетрадката под носа му.

— Кажи ми за реките и животните. Снощи сънувах, че тя — Агапи протегна ръка към посоката, където бе изчезнала Горица — ми се скара, задето не знаех как се размножават камилските птици.

Ученикът захапа моливчето и замислено произнесе:

— Ами ако тя ме запита наистина?

Калитко важно мълчеше, подпрял брада на гърди.

— Сетне пък сънувах друго…

— Е, какво точно ще записваш?! — грубо и нетърпеливо прекъсна Калитко.

— В коя държава тече Мисисипи и в коя — Амазона.

— Какво, какво? — Овчарчето често-често запремига, като седеше с отворена уста и напрягаше слух. — Амазона ли? Ха-ха-ха! Хо-хо-хо! Глупчо! Глупчо! Нали си знаех, че си много прост…

Агапи засрамено пламна, недоумяваше и с болка издума:

— Ама, моля ти се, що ми се смееш, кажи!

Калитко го чукна с тетрадката по главата.

— Не Амазона, глупчо, а Амазонка! Защо ли се напъваш?… — Сетне, като запрати тетрадката в храстите, добави: — Хвърли тази тетрадка, че не мога да те гледам!

— Какво приказваш! Нали командира заповяда…

Калитко веднага се опомни. Стана, прибра тетрадката от земята и прилежно я сложи и разгърна пред него, като плахо се озърна. Той неволно бе казал нещо против волята и нареждането на командира, затуй побърза да се поправи:

— Прощавай, Гапи, аз се пошегувах. Ти първо изучи читанката и писането. Подире ще ти разкажа много неща за топлите страни. Ще ти разкажа и за Челюскинци. Интересна работа.

Калитко таеше нещо на ум и продължи с благ и подкупващ тон, за да предразположи Агапи:

Челюскинци храбро и смело пореха ледовете на Северния полюс… Там има цели стада тюлени. Челюскинци — това са смелчаците на Съветския съюз. Истинските хора и най-големите герои на земята!

— По-големи от партизаните? — попита учудено белязаното.

Калитко завъртя глава. Но като помисли малко, реши да се поправи:

— Не знам дали са по-големи. Трябва да се пита командира… Така. Нали сме приятели, трябва да си помагаме. Всичко ще ти разкажа.

— Не ме ли лъжеш? — рече Гапи, като го гледаше недоверчиво. — Ти винаги ме мачкаш. Не съм чул друго от тебе, само дето ме навикваш.

Калитко горещо взе да го уверява, че така му се струвало. Напротив, той го обичал и от добро намерение — за да го поправи, — често му е търкал носа…

Нали Черния казваше: „Обичаш ли другаря си, първо посочвай грешките му. Хубавите му страни хората сами ще видят и ще похвалят. За лошите — отговаряме ние, когато ги премълчаваме.“

Между двамата настъпи дълго мълчание. Гапи се наведе над читанката и взе да срича. Калитко неспокойно се въртеше на пейката, тайно поглеждайки напрегнатото му лице.

„Дали да го попитам?…“ — мислеше си той. Но не смееше и ту се червеше от смущение, ту въртеше копчето на ризката си. Най-после се престраши:

— Гапи, нали се разбрахме?

Без да вдига глава, Агапи за втори път подсвирна.

— Гапи, остави сега четенето — сбута го нетърпеливо Калитко. — И аз искам да те питам…

Момчето сложи пръст на страницата, докъдето бе стигнало, и любопитно извърна очи.

— Нещо много важно — продължи Калитко, но се запъна и млъкна.

Трътлето се чудеше. Знаеше, че всезнайко е винаги придирчив и очакваше пак да му направи някоя забележка както преди: „Трътле, кога ще спреш да бършеш с ръкав носа си пред другарката Горица?“

— Кажи, де! — настоя нетърпеливо то. — Аз винаги съм те слушал и пак ще те послушам.

— Тъй. Но обещаваш ли да мълчиш?

— Ба!

— Нито дума никому, разбра ли?!

— Пфюй!

Калитко се наведе и прошепна на ухото му:

— Кажи ми истината… обичаш ли… — той не каза кого, а извърна глава към гората. Срамуваше се да назове името на Горица.

— Кого, кого? — премига на свой ред белязаното.

— Тази… Горица.

— А ти?

— Отговори първо ти. Агапи се ухили:

— Обичам я. — Сетне високо се закиска.

Калитко се ядоса:

— Защо се смееш?… Ки-ки-ки! Зъбльо! — и му изплези език.

Агапи скочи на крака. Гърбом заотстъпва към храстите и продължи да се киска, като удряше читанката о бедрото си.

Калитко, почервенял като рак, стана и тръгна решително към него.

— Познах ли! Нали познах?… — викаше той.

Тогава, кой знае защо, белязаното овчарче търти между дърветата! Високият му смях не спираше.

Калитко хукна да го гони, като му се заканваше:

— Ще те предам на другарски съд, помни! Нека те разстрелят!…

Но Трътлето вече беше изчезнало.

Калитко се върна отчаян и разбит, седна на чамовата пейка и дълго и замислено гледаше недовършения цървул, който лежеше между коленете му.