Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (76)

Глад

Луната обливаше гората с бледа светлина. Сенките наоколо се тълпяха меки и тайнствени. Тихо бълбуникаше потока между папратите: бъл-бъл-бъл-бук, бъл-бук! Затихваше за миг, сякаш се вслушваше в шепота на партизаните, и пак тичаше сред листниковия канал, като бързаше да се влее в реката долу покрай шосето.

Калитко бе успял да издири дива череша и набра два пълни джоба с плод. Но когато почнаха да ядат черешите, първо веждите, сетне устата и стомахът им се събраха на топка от стипчивия, сладникаво-горчив вкус на дивачката. Така се събираше на топка сърцето им през миналия ден, когато бяха на една крачка от смъртта.

— Горчиво, нали?

— Кисело, на нищо не прилича!…

Те бяха приседнали на камъка пред пещерата и от час вече си шепнеха.

Калитко разказваше за сражението:

— Най-чудно ми ставаше, че аз стрелях, а проклетите не падаха от моя огън! Защото когато се мерех в някой и исках да го гътна — преди да потегля петелчето, друг някой от нашите ме изпреварваше: душманинът падаше, преди да гръмна.

— В онова трескаво напрежение никой никого не забелязва, че убива — отвърна Горица. — Но това няма значение ловните пак няма да ти простят!

— Умрял съм им за прошката! — сърдито рече той. — Мене по ме е яд на Червенокосия, дето постоянно вика: войниците са от народа, щадете ги!… А нас кой щади? Никой! Пък и това войници като войници ли са? Сбирщина!

Внезапно Калитко се хвана за корема. По лицето му се изписа остра болка. Червата му закуркаха.

— Нещо кукурига в тебе — шеговито подметна девойката и се засмя.

— Смей се ти! Но да беше се смяла днеска… Ма-ле! — пипна се той за бузите и изблещи очи: — Такова нещо не бях препащал.

След това взе да разказва весели случки из овчарския живот. Горица често слагаше ръка на устата си, за да заглуши смеха.

— Заприличал си на поп — подигра го тя. — Кога ще се подстрижеш?

— Още тази вечер, щом стигна в Ягодово.

Свикнали със страха, те взеха да се шегуват. Иначе и не можеше да бъде: без шеги, само с напрегнато чакащи сърца — отде ще се подаде врагът, — биха полудели.

Той рече да продължи, но веднага замлъкна. Очите му светнаха в полумрака и пак се хвана за корема.

Гладът го мъчеше неизмеримо, а от изядените череши му ставаше по-зле. И двамата отслабнаха като сенки. Калитковата кожа доби канелен цвят, а лицето на девойката леко почерня и страните й хлътнаха дълбоко. Но от това тя сякаш стана по-прекрасна: Калитко всекиминутно отправяше поглед към нея и се любуваше на несравнимата й хубост.

Светулки блещукаха наоколо, кацаха по скалите и сякаш гранитът за миг попиваше тяхната весела светлинка. Сетне нощна птица запляска крила над главите им и отлетя. Шмугна се в тополовата горичка. И пак всичко стихна. Чуваше се само шепотът на ручея, който непрекъснато ромолеше.

— Подай ми винтягата от къщи — внезапно помоли Горица.

Тя каза „от къщи“ Калитко я погледна учудено. В очите му припламна горчив присмех. „Тя не говори с ума си, а бълнува!“

Като разбра учудването му, девойката подзе:

— Да, тук сме си у нас, хлапенце! Какво се мръщиш? Ето ни къщата, ето разкошните градини с редки цветя, а там — чифлиците и полята, потънали в хлебородно изобилие… — Тя приказваше и сочеше с ръка насам-натам.

— Ти си измисляш… знам аз… остави се!

— Да, да, не се чуди: за партизанина всяка горска дупка е къща.

Горица зарови глава между дланите си и дълго въздиша.

— Но няма да бъде все така, нали? — рече Калитко и отмина в пещерата.

Горица навлече винтягата.

— „Фного“ ми стана студено — пошегува се отново тя.

— Какво рече? — попита момчето, като често-често премигваше с метличките си.

— Шегувам се, хлапенце. Ти казваш „фного“, вместо много — усмихната подзе ранената.

— Аз съм от село…

— Трябва да отвикнеш. Сетне ти казваш: „Не го съм виждал“, вместо не съм го виждал; „ба“ вместо да. Защо не се отучиш?

— Отучи ме… — запъна се той и ярка червенина изби под канеления загар на бузите му.

— Отсега винаги ще те поправям и ти ще се отучиш.

— А Гапи поправяше ли? — изведнаж изтърва Калитко.

— Гапи — това е друга работа.

— А аз?

— Ти… бих ти казала, но няма ли да се разсърдиш? — нарочно го подразни Горица.

Без да продума думичка, Калитко скочи и неспокойно заходи по пясъка, като мънкаше под нос:

— Този Агапи — като решето: думичка не държи!

Той наистина си мислеше, че Агапи й е разказал за случката при чамовата пейка в гората.

— Седни, седни при мене — рече Горица и протегна ръце към него. — Аз само така си приказвам. Ти си добър и ще станеш по-добър, когато условията позволят това. Зер досега си бил само едно бедно, измъчено селско дете, нали?

— Ти не ме загълвиквай сега. Няма да стана добър! — нацупено отговори той.

— Ще станеш, когато се свърши нашата работа. (Тя му припомняше неговите собствени думи.) Тогава ще станеш ремсист. Искаш ли?

Калитко седна. И веднага пожела да узнае в какво се състои задачата на ремсистите и той — като просто овчарче — ще може ли да бъде ремсист.

Горица му разказа накратко какво се иска от едно момче, за да заслужи доверие, и след това да влезе в редовете на ремсовата организация.