Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (103)

Среща

Калитко дочу зад гърба си запъхтяно, тежко дишане и пак се сгуши между мокрите храсти. Почака. Сетне изведнъж викна:

— Селим! Селим!

Но Селим мина като стрела край него и продължи да бяга, като не смееше да обърне глава назад. Назад беше опасно. И в редом из гората, дето и да се подадеше, хората му стреляха, искаха да го убият.

Калитко забърза след него и не преставаше да подвиква:

— Селим! Селим! Почакай, Селим!

— Вуаввв! — излая най-сетне кучето и се закова на място.

То дълго се вслушва, чакаше повторно да се обади познатият глас. Но когато се показа мършавата и оваляна в кал фигура на Калитко, то пак се отдръпна назад.

— Раниха ли те, Селим? — питаше Калитко и му помахваше с ръка.

Но Селим не виждаше добре от кръвта.

— Тук, тук, Селиме! Ходи след мене!

Гласът беше на овчарчето. Животното разбра, хвърли се към Калитко и започна да скимти радостно. Повървяха малко един след друг.

Калитко се стремеше да заличи следите си и вървеше на криволици през храсти и трева, макар да бе изквасен от глава до пети. Но Селим никак не разбираше това и караше направо. Лапите му оставяха забележими отпечатъци по разкаляната от дъжда земя. Това не беше никак добро…

Забавянето около кучето отне малко време на Калитко. Но едновременно е това то му даде и известни преимущества: да прецени какво става след стрелбата на войниците и да вземе мерки.

Изведнъж близкият клечетак запращя, а малко след това по пътеката се чуха тежки стъпки на ботуши. Сетне из тъмнината израснаха три въоръжени фигури. Те не бяха приятели, не бяха партизани, защото пушеха и се разговаряха на висок глас. Калитко дочу:

— От ротата ще тръгнат и други с подпоручик Лимонов. Решено е. Те не могат да се укрият задълго. Ние ще трябва да ги заловим на всяка цена. Не бива да оставяме работата наполовина. Ако не ги хванем и сега, няма да има връщане в казармата, докато не паднат в ръцете ни!

Сенките отминаха натам, отдето идеше Калитко.

Това бяха фелдфебелът, който отиваше при секретния пост при високите скали, и двама жандармеристи.

Те минаха съвсем близо покрай овчарчето и то успя добре да ги разгледа. И пак дълбока тишина обгърна, малкото момче.

Калитко подири с очи кучето, но не го намери. Подплашен от войниците, Селим беше изчезнал.

„Пак го изгубих! Проклетия!“ — с тъга помисли Калитко и тръгна по пътя си.