Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (42)

Записката

Калитко се прочу неочаквано. Беше спечелил сърцата на партизаните. Търсеха го постоянно за разни и неотложни нужди. Наистина неговата решителност и воля бяха нещо рядко за възрастта му. Но не само четниците го опознаха. Дойдоха новини и от котловината. Една заран група партизани, като се връщаше от разузнаване, намери някаква записка, закачена на храст долу в прохода на планината.

В записката пишеше:

„Поздрав на най-малкия партизанин, герой на ягодовския партизански отред, Калитко Кулин, който обрал лесничейството, ако е вярно. Нека да си отваря очите, защото го следят, ако е вярно. Полицията е пуснала шпиони подире му и иска да го хване жив или мъртъв, ако е вярно. Стига му толкоз засега. Нека работи все тъй за доброто на нашия народ…

Поздрав: В.“

Като критикуваха тези простичко написани редове, повечето четници бяха уверени, че записката е писана на място и прикачена твърде набързо — от някой случаен минувач или возар на трупи. Чудното беше, че и Радуил, който не бе изменил на навика си да мълчи и като се движеше постоянно с групите, не бе по-малък герой от Калитко, живо се заинтересува.

— Воспир я е писал — усъмни се той.

— Що не дойде при нас? Държи ли му? — подметна горделиво Агапи.

Калитко го пресече студено:

— Трътле, не си прав! Момчето е късогледо, как ще дойде? Ако питаш, твоето място също не е тук…

Агапи обидено подхвана:

— Приказваш си! Да нямах ей това на бузата си, можех да бъда по герой от тебе. То ми пречи. Който веднаж ме види, сетне цял живот ще си спомня за мене. И дето ме срещне, ще завика: дръжте го, това е овчарчето, дето оплячкоса лесничейството…

Калитко заклати пръст покрай веждата си:

— Момченце, не се хвали. Да не разправям как се изтърси между камъните!…

Агапи замлъкна. Сякаш го поляха със студена вода. Пламъкът в очите му угасна. Лошо го настройваше този жалък спомен. Никак не желаеше случката да тръгне от уста на уста, особено между момичетата-партизанки. Ако Горица го запиташе, той би умрял от срам…

 

 

Около час време при палатката се трупаха партизани. Изведнаж сред тях избухна гръмогласен смях и радостни викове: да живее!…

Комисарят подаде глава навън и викна:

— Другари, внимание! Говори Москва! Червената армия с упорити боеве зае през денонощието град Херсон! Хиляди германски пленници ведно с двама генерали…

— Да живее Червената армия!

— Долу хитлеристките шайки!

— Смърт на германските окупатори! — носеше се от разните страни на гората.

С радостно възбудени лица партизаните оставиха радиото, присъединиха се и други, наизскачали иззад храстите, и заляха за миг поляната, дето се намираха овчарчетата. Пръв вървеше командирът с група четници. Кучето Селим бавно пристъпяше, като често дигаше глава, поглеждаше Червенокосия и въртеше опашка. Сетне следваха Дафина, Здравка, Горица, Мусата и двама други.

Горан се покачи на скалата, прокара пръсти по дългите си коси и заговори:

— Другари, Червената армия, великата освободителка на народите…

— Да живее!

— Да живее Сталин!

— Да живее Съветският съюз! — викаха като из едно гърло четници и четнички.

Сърцата преливаха от възторг и лудо биеха. Калитко бързо донесе червения плат, който служеше за партизанско знаме, окачи го на дълга върлина и го заби посред поляната. Нови радостни викове огласиха простора. Орлите над Орлов връх се завиха на красиви кръгове високо в небесата…

Германците ядяха бой.

— Пада им се!

— Смърт на германските варвари!

Това беше утеха и за партизани, и за целия народ. Всеки истински българин бе пил оцета и жлъчката на предателските вестници у нас, които някога злобно крещяха: „Червената армия е бита, разгромена безвъзвратно и скоро песента на болшевиките ще бъде изпята!“

След като митингът завърши, партизаните се пръснаха на различни страни. Командирът и някои от четниците останаха при малките.

— Е, момчета, как върви?

— Върви като по вода, другарю командир — обади се Калитко.

— Доволни ли сте от службата?

Както винаги Агапи и този път изпревари, като мислеше пак за себе си:

— Ако не друго, ще ми остане барем кяра, дето съм се научил да чета и пиша, другарю командир — и погледна с благодарност към Горица.

„Кой го пита сега за това?“ — Калитко тайничко го настъпи за крака. Той самият никога не отговаряше, без да го питат. В същност искаше му се другарите да приказват само за записката.

Командирът и четниците налягаха по тревата. Пастирчетата също.

— А ти, Калитко, какво ще научиш? — попита Дафина.

Вместо към партизанката, момчето се обърна към командира:

— Да слушам, другарю командир.

— Хм… да — одобрително тръсна глава Червенокосия, посегна да отметне къдрите от челото си и добави: — Но ти, момчето ми, напоследък никак не си послушен…

Напомниха му за един случай, когато своеволно бе тръгнал към прохода да наблюдава движението на моторните коли по шосето.

— Сбърках, другарю командир.

Между другото командирът заяви, че отредът наскоро ще предприеме голяма акция.

— Стягайте се, другари, за изпитния ден. Нека покажем на врата, че с нашата желязна воля ние ще преминем всички препятствия и ще победим!

Очите на всички светнаха.

Настъпи продължително мълчание. Но дойде Мануш и като се обърна към Калитко, рече:

— Време е вече да те направим главатар на отреда… Бива те!

Калитко потопи поглед в земята.

Командирът също се пошегува:

— Той е вече главатар на своята чобанска дружина. Нали, малкия?…

— По̀ би му отивало да бъде политически разузнавач. А, малкия?…

Овчарчето около минута обмисля отговора си.

— Кажи, какъв искаш да станеш? Или ще тръгнеш на училище? — попита повторно Червенокосия.

Момчето поклати глава.

— Не ми се става нито едното, нито другото, другарю командир. Виж, училището е хубаво нещо, сега разбирам, но няма да имам време. Ще се върна при моите овчици и пак ще си надуя кавалчето.

Горица се усмихна на думите му. Калитко трепна. Той искаше да й отправи въпрос: може ли да отиде в града да работи там и да следва вечерно училище — но тя го изпревари:

— По-добре тръгни за Африка, другарче. Там ще водиш борба с по-малко опасни зверове — тигри и пантери — вместо с нашите фашисти.

— И това ще сторя, ако… — овчарчето се позапъна и неволно изтърва: — ако дойдеш и ти с мене.

Дигна се весел смях. Смееше се и Калитко на куража си, дето продума тия думи. И плахо гледаше какво ще каже командирът.

Когато настъпи отново тишина, Червенокосия каза:

— Да се върнеш при овцете? Много си скромен, драги. Аз не обичам скромните хора. Скромността пречи за развиване на дарбите.

— Пречи тя — намеси се Черния, — но скромността от само себе си е хубаво нещо. Една благородна дарба: да не пречиш на другите да се развиват.

Командирът смигна на мустакатия, сякаш искаше да каже: и така, и иначе, въпросът е разтеглив като ластик.

С това се свърши.

Друг път командирът го запита:

— Малкия, ако попаднеш в плен у враговете, какво ще правиш?

— А ти, другарю командир? — попита на свой ред овчарчето.

— Аз ли? Ще свърша с отровата, която нося в пазвата си.

Калитко самоуверено отвърна:

— Аз пък не смятам да свършвам, нито да попадам в плен. Попадна ли, тогава ще мисля как да се отърва от ръцете на псетата.

Овчарчето беше хитро и правеше всичко възможно, за да избегне разправии с контрачетите на властта. Но в гората имаше всякакви изненади.