Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (95)

Трета вечер

Калитко пак върви през гората, но сега той се връща от Ягодово твърде рано. Несполуката, която неспирно го преследва през тия дни, кара сърцето му да се свива от болка. Той върви и дебне на четири страни из гората, дебне вече трета нощ. Партизанчето знае: през това време, когато врагът е станал на крак, предпазливостта е нужна повече от всякога. Тя го предвардва денем и нощем от засадите на ловните. Върви, а гладът го мъчи неизмеримо. Но съзнанието, че и този път се връща с празни ръце, е по-страшно от всичко и обгръща душата му като черен облак.

— Мале, няма ли кой да ме застреля? — шепне в пълна безнадеждност Калитко и веднага добавя: — Да бях те видял барем, мале, па тогава да свърша!

И никак не му се връща в „къщи“, дето трябва да дава другарски отговор: какво е сторил в усилията си да донесе парче хляб.

Наистина Горица не би му продумала горчива дума, не би наранила сърцето му. Но от само себе си се разбира, че тя го чака — колко повелително звучи тази думичка „чака“! — и на дъното на това очакване лежи надеждата за малко ядене, което би подкрепило силите й.

Калитко наближи пещерата, обзет от вълнение. Но внезапно се спря и застана като вцепенен. Неприятното чувство, че ще срещне гладния и питащ поглед на девойката, не му даде смелост да направи крачка повече. Той разтърси отчаяно глава и си рече:

— Не искам да вляза!

Тръгна обратно по течението на поточето и излезе при брега на реката. Нозете му отказваха да го носят, като непрекъснато трепереха. Силите му бяха на изчерпване. Сви се в една падинка, за да поеме дъх и обмисли.

При ябълковата градина накрай село бе произлязла някаква бъркотия, необяснима за него. Той бе наближил старата бреза и пошари с пръст около дънера й, за да намери заветните клечици, забити дълбоко в земята. Но клечиците не се оказаха. Той седна сред гъсталака и зачака. Колко време прекара така — не помнеше. Ненадейно се дадоха изстрели и куршумите писнаха над главата му. Това бяха гърмежи, определени да заблудят властта в Ягодово, да заблудят и старшията, а не за него. Но момчето не ги разбра. Залегна зад прикритието на брезата и също отговори със стрелба. И от яд и безсилие то за миг се забрави и изстреля последните си пет патрона. Оставаше му бомбата. Оставаше му неизбежният изход: „Притисни се до мене, аз ще я възпламеня, всичко ще свърши на един път и — край на страданията!…“

„Така. На лошо ще свърши нашата работа“ — помисли си сега овчарчето, легнало в падинката.

Наистина сега изгледите за изход от затруднението не бяха по-безнадеждни от преди. Но с голи ръце той не можеше вече да убие и едно врабче, освен да хукне да го лови с шепи.

И реши — става що става — да се сдобие с някоя и друга пачка патрони. Там, в гората над гара Врабец, лежат в шумата иззетите във влака пушки и пистолети…

Отново тръгна, като се държеше близо до брега на планинския проход. Тясната пътека, криволичеща над реката, му беше позната.

Реката стаено бълбуникаше вдясно от него и светеше с мътния блясък на старо сребро. Плясъкът на пъстървата по водата го караше да потръпва. По шосето, с полузагасени фарове, бавно заскрибуца и се стопи в мрака камион, пълен с войници. Те не се провикваха както преди, нито стреляха напусто, а мълчаха в планинския хлад, загърнати до уши в своите сиви шинели. Натъкнатите ножове на пушките им грозно блестяха.

Ето и гарата. Белееше се с мътна белота в нощта, а всичко наоколо спеше. Никаква светлинка. В караулното помещение бе тихо, тихо. Калитко приклекна сред храстите на склона и обхвана с поглед околността…

Когато стигна на познатото място над гара Врабец, той дълго се рови из шумата, но не намери това което търсеше. Оръжието беше прибрано навреме от отряда. Земята бе разровена и шумата изхвърлена встрани. Командирът действуваше бързо и пресметливо. Калитко тъжно обори глава и си помисли за него:

„Как искам да го видя още веднъж, па тогаз да умра…“