Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (96)

В очакване

Убийството край Пухлевата градина отново дигна на крак войска и полиция. А новината за слизането на овчарчето забърка главите на всички и ги накара да мислят, че смъртта на старшията е негово дело. А щом едно четиринадесетгодишно момче безстрашно слиза в населени места, то е решено на всичко — говореха някои. Властта се почувствува внезапно объркана.

Задържаха Късичката Кула. Но — чудно! — този път не посмяха да я измъчват: сами не знаеха кому бе редът утре, ако посегнат да бият майката на неуловимото партизанче. Стражарите се пазеха.

Писарят тръгна да я попита от какво се нуждае. Може би искаше да яде като сина си? Но когато проникна в мрака под сцената, за миг пред погледа му се изпречи забавно зрелище: Кула ситно-ситно тропаше по пръстта, развяваше ръка над главата си, сякаш водеше хоро, и ехидно подпяваше:

— Хванете го, де! Хванете го! Стиска ли ви?

— Луда! — произнесе гласно писарят и бързо се махна. Кула изведнъж заблъска затворената врата. Из подземието се понесе безумен крясък:

— Сегинка е твоя ред, писаре! Обичка да ти е!…

Чудно отде бе научила тази жена, че отрядът е вече наблизо и се готви да излезе отново срещу преследвачите. Несъмнено другоселци й бяха предали тайната, която само писарят знаеше.

Между това из гората плъзнаха ловните. Загърмяха с шеметна бързина камионетките. Техните свирки зловещо цепеха тишината. Отекваха дълбоко в гората, долитаха до Сухата пещера и изпълваха с леден страх и горчиво недоумение сърцето на ранената партизанка…

Нощта превали, а малкият още се бавеше. Горица се безпокоеше. Той бе хитър и досетлив, но при неговите внезапни пориви на неустрашимост и сред отчаянието от глада всеки миг можеше да постъпи лекомислено и да попадне в клопката. Девойката изпитваше страшно разкаяние, задето го бе оставила да тръгне сам. И се надяваше само на някакво чудо, за да види отново малкия си другар.

Утринният здрач се дигаше и на негово място настъпваше светло утро. Дроздовете пееха, кълвачите клопаха по тополовите стволи, катеричките се мятаха по клончетата и пак оная позната песнопойка тайнствено подвикваше в горската тишина:

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък-цък-цък!

Горица всеки миг бе разтърсвана от все по-болезнено нетърпение и не я свърташе на едно място. На много пъти тя пълзеше между корените на храсти и дървета и отправяше тревожен поглед навред из дълбоката гора. Стигна дори до тополата, върху кората на която забеляза и прочете двете надраскани имена: „Гор“ — „Спар“ и тъжно се усмихна…

— Хлапенце, хлапенце! Дали си още живичко? — промълви тя с неизразима скръб на сърцето, като пълзеше обратно към пещерата.

Измина утрото и настъпи обед, а той не се вестяваше. Ранената го смяташе вече за загубен. Непосилна скръб, стегна душата й като в стоманен пръстен. Тя не помръдваше и напълно разбита и неподвижна, лежеше под храстите.

А гората тоя ден ставаше опасна. Нейде зад Мариина поляна пропукваха самотни гърмежи. И сърцето на ранената се обливаше в кръв, като мислеше само за съдбата на момчето. Надвечер, като изгуби всяка надежда, тя не издържа неизвестността: падна по очи, даде воля на мъката си и се задави от продължителен, горчив плач:

— Върни се, Калитко! Върни се, братчето ми! — тихо занарежда девойката.

Мракът, студен и враждебен, отново обгърна усоята от всички страни. На Горица се струваше, че всичко наоколо леденее: планините бяха студени, камъните студени, храстите студени, звездите студени, просвяткащите светулки студени, цвърченето на птичките в гнездата също бе студено и отблъскващо.

— Върни се, братчето ми! Върни се!…

Но Калитко не се връщаше. Той бе загинал може би или умрял по пътя от глад.

Девойката се прибра в пещерата и свита на топка, притвори очи и пак зачака.