Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (149)

Равносметка

Притиснато от всички страни в огнен обръч, ударното ядро смело се отбраняваше срещу многобройния противник. Пушки, картечници и автоматки ожесточено тракаха и сееха смърт. Откъм храстите долитаха отчаяните стонове на ранени и умиращи.

Когато наближи да се съмне, бойните припаси на ударното ядро бяха вече на привършване. Партизаните искаха патрони. Тогава командирът заповяда да не се отговаря на противниковата стрелба, а всеки — сам за себе си — да се измъкне незабелязано от обкръжението и само там, дето е необходимо, да се бие на месо.

Оцелелите незабавно изпълниха заповедта, като оставиха зад себе си неколцина убити и ранени другари.

Два дни и две нощи пръснатите партизани се лутаха из планината, без да се свържат помежду си, тъй като ловните вървяха по петите им. Денем те се криеха из долища и усои, а нощем, поради опасността от ловни засади, пътят им никак не беше спорен.

Посрещнати отново и повторно разстройвани от преследвачите, които бяха подпомагани от хората на петорката, партизаните захвърляха раници и дрехи и бягаха, за да се спасят.

Изморени, гладни, недоспали и с подбити крака, те капеха един по един и когато отново се събраха, не можаха да се познаят. Дотолкова гладът и изтощението ги бяха направили неузнаваеми. Някои от тях бяха яли месо без сол, бяха почернели като въглени и едва движеха крака като спънати в букаи. Така командирът изгуби още два дни.

А когато най-сетне се събраха в орешака над село Карабелене и се прочетоха, трима от тях липсваха: Петруш, Огнян и Павел.

Веднага пред оцелелите другари се поставиха на разискване някои тактически въпроси и обмяна на опит. Установиха се и се отбелязаха редица несъзнателни грешки като: неспазване и отстъпление от бойната дисциплина на отреда.

Дойде ред и на Серафим — един от тримата диверсанти, който впоследствие се беше присъединил към разбитата група. Той даде отчет за работата по овладяването на телеграфо-пощенската станция в Каменно корито.

Серафим подзе:

— Промъкнахме се сполучливо през секретните постове. В един часа без четвърт бяхме вече пред станцията и нахлухме в помещението. Вързахме чиновника, но само за лице: той се оказа наш човек. Иззехме парите от касата. В един часа влязохме във връзка с казармата. Отговориха ни, че веднага изпращат исканата помощ…

— Изпращат, но останахме с пръст в устата — прекъсна Черния. — Ловните са се досетили, че партизаните обикновено режат телефонните жици.

Червенокосия се обърна към всички:

— Другари, забелязах, че по пътя на отскубването от врага нашето самообладание не стоеше на нужната висота. Така, другари, повече решителност и мъжество при подобни обстоятелства! Но някои от вас просто отстъпиха на чувството на страха и може би още в същата минута паднаха последните наши другари… Друг един се обади:

— Другарю командир, разрешете да обясня: Пашката падна по своя вина. Той ми каза, че изгубил мастилената си писалка и се върна да я дири, макар да не му давах.

— За една писалка — един живот, видите ли!

— Той ми каза: не е работата заради писалката, тя не струва пукнат грош, но не бива да оставяме следи, отдето е минала групата. Затуй се върна, макар че аз го дръпнах за ръкава и му рекох: — „Върви, Пашка, да я вземат дяволите твоята мастилена играчка!“ Но той не ме послуша.

— Това не бива да се повтаря, другари — заяви командирът. — После установих и друго: вие слабо държите връзка помежду си, паролите се викат високо и врагът успява да ги научи. Това не е тактика на партизани! Така, мисля, загубихме Петруш и Щифан…

Когато групата се прибра в бивак номер три, командирът изслуша Горан, който му предаде в какво състояние се намира отредът, и веднага поиска да види пресния гроб на убития Пирин. Гробът беше изкопан между две млади ели, на малка полянка, потънала във висока до пояс папрат. Върху рохката пръст на могилката личаха пресни елхови клонки, положени от девойките.

Тук между командира и Вълчан също произлезе остро спречкване. Застанали под еличките, те буйно се прекъсваха един друг:

— И вие, другарю командир, на мое място бихте разрешили… гладът, гладът и само гладът е причина за смъртта на младия другар.

— Ние с тебе неведнъж сме гладували. И като имаш предвид…

— Гладът, гладът!… Ако пък съм виновен, аз съм готов да понеса отговорността. — Вълчан разкъса ризата на гърдите си и пристъпи напред. — Хайде, другарю командир, стреляйте! Готов съм да умра, ако съм нарушил партизанската дисциплина.

Червенокосия нищо не отговори.

— Ей такова нещо! — ненадейно подхвърли дядо Тарас, изтръпнал от вида на Вълчан.

Старият колар се беше върнал с групата си от Влашките поляни, отдето докараха два овена и десетина шилета, купени с пъстровски пари.

В лагера се прибраха и всички останали. А Раковски, Дафина и Румен докараха два коня, натоварени с брашно и торба сол.