Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (132)

Пленниците

Когато някои от селските главатари се подадоха на площада, навързани и обградени от кордон партизани, народът изведнъж дигна глава, люшна се напред като плътна вълна и зарева в един глас:

— У-а! У-а! У-а!…

— Кой предаде момчето? Защо го убихте?

— Бирника и пъдаря!… Смърт за вас, душмани!

— Кмете, парите ни!…

Жените започнаха да замерят с буци пръст пленниците, плюеха ги, кресливите им закани не стихваха.

Командирът се намеси:

— Другари, не е нужно да ги биете…

— Парите ни за наряда да си дойдат тук! — викаше старчето.

— Що ги държат в тях си, тия пари? Душите сме си мъчили, от тъмно до тъмно сме въртели мотиките!… — крещяха в надпревара други, като час по час прекъсваха думите на Червенокосия.

— Не бива, другари! Ние ще ги разпитаме и за това. Моля, търпение!…

Те бяха около десетина души, но повечето от тях веднага бяха освободени: от тях народът нямаше какво да дири.

Променили боята, бирникът и кметът, изненадани в разгара на гощавката, току тъпчеха от крак на крак и не смееха да дигнат очи към своите до вчера покорни съселяни. Бирникът се беше опитал да предложи подкуп, затуй Мануш нареди да се направи обиск в дома му, отдето иззеха нераздадените за наряда пари, няколко топа плат, гьон, сапун и хранителни продукти.

След малко доведоха и магазинера на кооперацията. Поискаха му ключовете. Така беше наредил командирът.

Само пъдарят се беше укрил. Час по-късно обаче и той бе открит. Измъкнаха го изпод една купа сено в общинския обор.

Народът отново се раздвижи.

— Защо ги държите, командире?

— Застреляйте ги!

— Това заслужават!

Червенокосия дигна ръка и изведнъж като с магическа пръчка се въдвори гробна тишина. Чуваше се как щъркелите силно потракват клюнове в гнездата си върху високите комини и дървета. Като че ли и те протестираха срещу виновните.

— Братя селяни, всичко ще си дойде по реда. Моля, тишина!

— Може, може, командире. Другари, тишина! — викнаха някои младежи, обръщайки се към своите.

— Бирникът да даде ключовете на общинската каса. Мануш, да се изземат парите и да се раздадат на бедните селяни, а архивата на общината да се събере накуп и запали! Другарю Вълчан, къде си? Къде е Спартак?

Командите на Червенокосия следваха една след друга. Калитко изскочи от мрака:

— Заповядайте, другарю командир!…

— Хе-хе-хе! Момчета-шумкарчета! — завикаха в хор селските хлапетии, като забелязаха овчарчето. Те се натискаха мъжки през обръча от народ и с врявата си заглушаваха всеки друг шум.

— Кам ги? — попита едно малко момченце.

— Ето ги! С пушки и бомби на кръста.

— Ле-ле! Това сигурно е овчарчето.

— Дето ограби нашето лесничейство, нали?

— Ти ли си, овчарче? — попита първото и изумено се хвана за бузите.

Жените, привлечени от детските гласове, се спуснаха да прегръщат малките партизанчета. А докато траеше това чудно празнично тържество, селските дечурлига неотстъпно вървяха по петите на Калитко и го питаха за едно друго. Но той се държеше твърде сдържано и не бързаше да задоволи любопитните им сърца.