Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (3)

Далекогледът

Като гъсеници плъзнаха хитлеристите вред из България. Нямаше селце или кътче, дето да не се разположиха като у дома си. Надойдоха и в Ягодово. Възрастни и хлапетии, ягодовчани вървяха по петите на опасните нашественици като след мечешко зрелище.

Учителят по естествознание неспирно, от човек на човек, скришом говореше против тях. У мислени, селяните си шепнеха:

— Да, и ушите ще ни изядат тези разбойници! — И тъжно поклащаха глави.

Една заран в Ягодово спря моторна кола, пълна с германски войници, с разни сечива, машини и инструменти. Това беше подвижна работилница за поправка на камионите, които идеха да свличат околните гори за нуждите на германската войска.

Хората взеха да ги мразят дълбоко и казваха:

— Много влачат, швабите им недни!

— Във войната им срещу Съветския съюз пада сума хитлеристка лей и не им стигат чамовите дъски за ковчези, затуй влачат.

— Дай боже! Помагваме и ние, щом е тъй.

— Да нападнат така подло Русия — такива имат ли ум?

— Такива за куршум плачат, братя!

Но децата си бяха деца. Всичко обръщаха на игра и развлечение. Случайните зрелища ги занимаваха повече, отколкото някаква още, неясна за тях омраза.

Калитко изведнъж напусна овцете си край гората и се лепна при работилницата-автомобил, обградена наоколо с дебело въже, привързано за забити в земята железни колове. Дълго прекарваше той там, като оставяше децата да пазят малкото му стадо. Той на бърза ръка се сприятели с германците и следните дни взе да подхвърля на овчарчетата по немски:

— Хабен зи арбайт? (Имате ли работа?) Щом нямате, чувайте овцете ми, пък аз ще ида при „гъсеницата“ Ото на приказка.

Но напоследък момчетата взеха да негодуват:

— Чувай си ги сам! — казваше Воспир.

— Ти много знаеш! — повтаряше едно и също белязаното овчарче.

А Калитко решително и самоуверено отвръщаше:

— Ех, момченца, ако баща ми не беше повлечен и смазан от каиша на фабричната трансмисия, аз щях да стана нещо, хей!

— Ставай каквото щеш, не ни е работа!

— Пак ще стана, хей! Думата ми помнете! Аз чета!…

После хукваше към реката при трите огромни явора, под чиито сенчести клони се бяха установили германците, следван винаги от своето вярно куче Селим.

Сред групата германци, надянали омазани комбинезони, кипеше трескава работа. Калитко заставаше встрани, облегнат на пъстрата яворова кора, и унесено следеше жилестите войнишки ръце, запретнати до лакти и изцапани от маслото на автомобилните части. Но най-много приковаваше вниманието му една кожена кутия, която караше да просветват искри в очите му.

— „Германски“ аз пак дойдох! — обаждаше се стеснително овчарчето.

Ото бързо схващаше желанието му, поклащаше глава и питаше на развален български език:

— Иска гледа?

— Иска, иска! — викаше Калитко, изпълнен с радост, и бързаше да грабне кожения калъф с чудния бинокъл.

— Гут.

— Дай тук, а аз тебе… мляко… бе-е-е! — Момчето се мъчеше да бъде разбрано: ще донесе на германеца пахарче овче мляко.

И цял обзет от нетърпение, Калитко поемаше предмета с двойните магически стъкълца, който имаше чудното свойство да скъсява разстоянията и вълшебно приближаваше предметите до човека.

За втори път му се случваше да гледа през него. Постави го на очите си, нагласи по указание на германеца фокуса и изведнаж, като по чудо, планината дойде под носа му. Калитко ахна от учудване:

— За малко да се блъсне в челото ми тази планина! — рече той.

— Гут? Добро? — попита младият Ото.

— Гут, я! — Чудо и половина. Имало, значи, и такива работи… — Но за да се не изложи с невежеството си, момчето побърза да се поправи: — Така си и знаех: хубаво нещо е. Да посегнеш и ще грабнеш торбичката си от явора на ливадата.

Ото не му отвърна. Не беше го разбрал. Той сложи отново черните очила, загледа работата си над оксижена и замълча. Мълчаха и всички останали войници, заети с тежка заварка на железата или с пукнатите автомобилни гуми.

Овчарчето не спираше:

— Аз съм гледал в училището магически фенер, ама това е по-интересно: нито една овца не би се загубила в гората, ако го имаш на шията си.

Калитко боязливо приближи германеца, бутна го по рамото и глухо произнесе:

— Ото, сега разбирам, че си добър германски. Моля ти се… искам гледа мама… позволяваш? — И той посочи близкия скат зад реката, дето искаше да иде и да погледне оттам фабриката на Морувов. Калитко отлично би видял как зад широко отворения фабричен прозорец майка му зачуква парче по парче каишките на хилядите налъми, които се фабрикуваха за германската войска.

— Може ли?

Младежът кимна с глава и пак се вдълбочи в пращящия оксижен.

— Гут?… Ти си добро човече, Ото! — заяви Калитко, като прекара ремъчката около врата си. Отдръпна се на пръсти, излезе из въжения обръч и стъпи на прашния път.

Като вихрушка полетя към гората, сякаш се опасяваше, че германецът всеки миг може да се разкае и да си вземе обратно бинокъла. Тичаше и викаше, колкото му глас държи, поставил длани около устата си:

— Гапи-и-и! Воспире-е-е! Радуилчо-о-о!…

Между това сърцето му замираше от нетърпение час по-скоро да погледне околовръст ягодовската котловина. Останалите овчарчета, привлечени от виковете му, търтиха по стръмнината. Щом ги зърна, Калитко закрещя отдалече:

— Назад! Не давам бинокъла! Германеца ще ме пребие… Сложи стъкълцата на очи и като отстъпваше пред нетърпеливо протегнатите ръце към бинокъла, говореше:

— Тъкмо работа за мене. Нито едно шиле няма да загубя.

Пастирчетата се натискаха и блъскаха, като всяко се надпреварваше да погледне първо. А Калитко все още не им отстъпваше, оглеждаше местността и продължаваше:

— Е-е, виждате ли там? С просто око сякаш пълзи буболечка. Ама като допреш стъкълцата, излиза, че е помакът Исмаил. Шиба с обелена лещакова пръчка задницата на магарето, натоварено с дърва. Не е ли чудно?

— А Мисисипи виждаш ли? — завистливо го подигра Агапи.

Калитко не му отвърна. И напук на него най-безгрижно започна да лъже:

— Ото обеща да ми го даде за едно шиле. Аз ще измоля чичо Калитин да го купим.

Скоро и децата се изредиха да гледат. После Калитко отново се върна при трите явора. Предаде бинокъла и тихо прошепна край рамото на германеца:

— Искам да поприказвам с тебе. Но няма да ме разбереш, да му се не видеше! — Овчарчето още повече сниши глас: — Цяла годинка бих ти шътал… за това нещо.

Калитко почука първо жълтата кожена кутия, сетне гърдите си.

— Да стане мое. Направи си сметката.

Ото почти не обръщаше внимание на развълнуваното момче и го гледаше тъпо и безсмислено.

— Едно шиле стига ли? — Калитко посочи с ръка от земята величината на шилето. — Бая голямко е и тлъстичко… бе-е-е! Ще има така около десетина оки.

Германецът пак мълчеше.

— Ами две?… Ще видим. Умирам да го имам. Но най-напреж ще хвана чичо… През това време ти си помисли хубавичко и не го продавай, нали? — Овчарчето завъртя глава.

Врътна глава и Ото.

Калитко загрижен се прибра при стадото си. Седна на тревата, прегърна колене и дълго мълча и въздиша.

Но неговата загриженост бързо се изпари, когато Воспир викна:

— Влакът!…

Както винаги, когато теснолинейният влак пропухтяваше откъм прохода на ягодовската котловина, така и сега Калитко трескаво рипна и увлече до едно овчарчетата нататък. Прецапаха реката с крака, обути в цървулки от свинска кожа, и стигнаха под стръмния насип на линията, като всички дружно размятаха каскетчета и продрано ревяха на пътниците:

— Хей, чичо, хвърли вестник, бе!

— С картинки, чичо!

— Да научим и ние нещо за света бе, чичо!

Влакът профуча край пастирчетата, от прозорците на вагоните се подадоха за кратко време сръчни ръце и хвърлиха по някой и друг вестник. Сетне всичко заглъхна в първоначалната ягодовска тишина, нарушавана едва-едва от звънците на стадата. Влакът с непознатите лица по прозорците бързо изчезна пред детските очи като моливна рисунка, набързо изличена с гума. Останаха само миризмата на масления пушек и кълбетата дим от изчезналия локомотив, които бавно се топяха високо над ягодовското корито.

Овчарчетата се върнаха при корубестия явор, насядаха на колело върху зелената морава и зяпнали заслушаха това, което Калитко им четеше и обясняваше. Например, ако се говореше за Нордкап, той веднага поясняваше: Нордкап значи „Северен полюс“, който се намира в най-северната точка на Европа, в Северна Норвегия.