Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (11)

Прах на тъпан не седи

Трак-трак! Трак-трак!

Късичката Кула зачукваше каишки върху германските налъми. Чукаше налъми цяло отделение момичета и слепешком ги захвърляха по средата на пода. Купът от налъми постоянно растеше, като закриваше жените от останалите фабрични работници.

Трак-трак! Трак-трак!

Кула се провикна:

— Стражарите изплашиха моя Калитко.

— Викни дядо Радуил. Той знае билки, дано му помогне — обади се една работничка.

— Изпроси си час отпуска, и тичай.

— Така ще сторя, сестро.

Майката се запъти към къщи. Момчето й продължаваше да пъшка под чергата.

— Да викам ли дядо Радуилча? — рече тя.

Всичко освен мисълта за гората, дето сега Мигача щеташе на свобода, беше безразлично за Калитко. И той студено отвърна:

— Викай го, мале. — А след кратко мълчание добави: — Нека дойде. Искам да пратя поздрав на Радуилча. Лошо го нападнах аз.

Не бяха се надумали още и мандалото на вратата издрънча. На прага се подаде говедарят. Вмъкна се в прихлупената стаичка, седна тежко на миндера.

— Из един път остарях, Куло. Ай да му се не видеше! — изпъшка старецът.

— Остаряваме, я, дядо Радуилчо.

— До вчера не беше тъй. Ще се мре, и туй то!

— ’Гато ни доде времето, се в земята ще се гътнем.

— ’Гато се гътна, ти ела да прибереш Таласъмча. Харизвам ти го! На тебе казвам.

— Ти си дръж Таласъмча, това пък казвам аз.

Старецът мрачно поклати глава. Калитко бе спрял пламтящи очи в него и чакаше да отвори дума за внука си. Майката замълча и почна да рови огнището, да стъкне огън за кафе от ръж.

Дядо Айдамусеневидеше изведнаж посегна към момчето. Притегли го за ръка към себе си и глухо проговори:

— Момчетата мрат в планината. Ти за кога чакаш? Прах на тъпан не седи.

Калитко трепна и трескаво отвърна:

— Тъй ли? Радуилчо ли ти каза? Смисли ли той за мене? Говедарят завъртя глава.

— Сѐ за тебе ми думаше. Ай да му се не видеше!…

Калитко глътна издълбоко въздух.

— Често му се смеех — изрече на един дъх той. — И сега се разкайвам, ама не се стига!

Старецът допря безкръвните си устни до ухото на овчарчето и спотаено зашепна:

— Аз го пратих при момчетата… „Върви — рекох му — Бог да те пази!…“ Не можех да гледам как скимтеше от бой и глад като куче пред Денковата порта.

Калитко засия. Задъха се от някаква вътрешна радост. Сетне лицето му доби землист цвят, сякаш му прилошаваше от тайната на стареца. Не можеше да каже дума. Скрито грабна с две ръце костеливата ръка на говедаря, горещо я разтърси и тихо произнесе:

— Там съм! Ти не обаждай на мама!

Загледан в тавана, Калитко тежко дишаше. Дядо Радуил бавно сърбаше кафето си…

Скоро той си тръгна все тъй съсипан и грохнал, както бе дошъл. Той вярваше вече, че далеч от гората няма какво да прави между хората, освен да легне и мре.