Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (135)

Бивак номер три

Бивакът беше разположен сред тясна ивица гориста местност, осеяна с малки и големи полянки, на планинското било западно от Велево. Наоколо под него се трупаха безчислени хълмове и хълмчета; зееха долища и пропасти и всичко това бе покрито с непроходими елови гори, смърч, бук и храсталаци. Оттук като на длан се виждаха селата: Пъстрово, Гъбово, Тиган, Жълъдово и Равнец, сгушени в южните голи скатове на планината. Непосредствено зад бивака се издигаше връх Гребена — гъсто надиплени каменни масиви, стръмно възправени като коне, опрели чела в небето.

Тоя ден само малка част от отреда стануваше в бивака. Окуражени от акцията в Пъстрово, командирите бяха решили да направят сериозен опит за освобождението на писаря. И без да дочака свръзката от Велево, която беше отнесла писмото, Червенокосия заповяда на определените тридесетина четници да се приготвят.

Други се отправиха в продоволствени акции, а старият ятак тръгна с двамата си сина да купува овни от Влашките поляни. С нарастването числеността на отреда растеше и нуждата от повече храна.

Преди да тръгне, командирът трябваше да изслуша донесенията на двамата куриери — Динката и Румен, които бяха излезли по-щастливи от загиналия Слав. Те предадоха, че районът на „лесничейските“ е пълен с жандармеристи и не са смогнали да се свържат с отреда на лесничея.

— Добре. Скоро ще ви пратя пак — заяви командирът.

След това Червенокосия нареди: всички новодошли четници, девойките, овчарчетата и болните другари да останат по местата си. За Велево му трябваха само добре подготвени и обучени бойци.

Калитко никак не хареса тая работа и помоли тя да бъде отменена по отношение на него, но командирът рязко му отказа.

— Ще останеш като Никола и Борис. Вслушвайте се в нарежданията на Вълчан. От тебе ще искам да следиш за всяка промяна в разположението на лагера. Задачата, мисля, не е малка. Има и друго: нашите хора от градове и села са призовани от нелегалното ръководство на партията масово да навлязат в партизанските отреди. Представи си сега, че всички се пръснем. Кой тогава ще се свързва с тях? Или трябва да ги оставим да се лутат из балкана, докато бъдат изловени и избити от врага? Аз мисля, че ти ще ме разбереш от половин дума.

Червенокосия заповяда да му дадат бинокъла на пъстровския лесничей и рече:

— Да стане твой. Ти отдавна ламтиш за такова нещо. С него ще наблюдаваш движението наоколо.

Калитко вътрешно се зарадва на скъпия подарък, но по лицето му не трепна нито една чертица. Дълбоко в душата си той съжаляваше, задето го бяха оставили. Напразно беше молил — та сега Чичин Зеленко да му се смее. А Калитко мъчно понасяше това и през целия ден беше кисел и сърдит.

Като го гледаше така помръкнал, Зеленко час по час го дразнеше, но не от зло чувство, а защото това му правеше удоволствие.

— То не е хлапешка игра — да слизаш долу в устата на велевските вълци — казваше той.

— Чичин, ще спреш да ме закачаш, щото не знам какво ще стане! — предупреждаваше овчарчето, като премяташе пушката си от ръка на ръка.

— Ще ми дигнеш хляба нависоко!… Мъчничко ли ти е?

— Мъчно не мъчно, аз не те закачам, не ме закачай и ти, за да не ти е мъчно, когато направя нещо, което…

— Ще се прочуеш! Малко ли е?

Като не искаше да се ядосва повече, Калитко го измерваше с поглед от глава до пети и бързаше да се скрие в дън-гора по изпълнението на задачата, която му се възлагаше. Но при нова среща отношенията им отново се изглаждаха и те си подаваха ръка, като забравяха какво е било по-рано.

Понякога ставаше и обратното: Зеленко изпадаше в тъга. Тогава овчарчето незабавно почваше да го ядосва. Веднъж Калитко му каза:

— Чичин, какво така — хич те не бива, а?

— Нямаш ли друга работа, та се хващаш за мене?

— Такова нещо. Няма да седна да си вържа с кърпа устата заради тебе. Но знам, на тебе ти е мъчно, защото още не си удушил нито един стражар. Ами що не си опиташ късмета? Из планината все ще мернеш стражари. Те ходят вързани… Върви свърши някоя свястна работа и ще ти мине. Нали през дъжда ми се переше с голите си ръце?

— Приказваш си с врата! — сърдито проговори старият войник. — Аз имам глава, не разсъждавам по овчарски.

Калитко хитро се усмихна и още по-хитро отвърна:

— Не така, а инак: и магарето има глава, ама не е овчарин, а магаре!

Като нямаше какво да възрази, тоя път Зеленко задълба из гората.