Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (115)

Уволнен

Той се мяташе по прашния път, преплиташе крака и разговаряше сам със себе си, а не беше пиян.

— На̀ ти тебе старшилък! Нали момчетата ти замотаха главата, ти се предаде завчас, защото си лек като перушина. Лапаш ги всякакви, будала с будалата ти! Ха да бяха ти казали, че владика ще те правят, пак слепешката щеше да лапнеш въдицата. Тъй ти се пада, щом нямаш акъл колкото една муха!

Престоят в ареста бе наслоил в душата му непрекъснат страх пред неизвестността, която го очакваше занапред. Какво ще прави, за какво ще се залови, къде ще се дене, щом стражарският живот го бе направил некадърен за сериозна работа?

Обхванат от горчиво отчаяние, Пантю тежко изпъшка и седна отстрани на пътя, под надвисналите скали. Дори и насън не беше сънувал, че ще го постигне такава злочестина: вместо повишение в службата, бе уволнен и напъден като негоден за работа добитък. Но той разбираше, че след изстрелите там, край Пухлевата овощна градина, уволнението не беше особено голяма беда за него. Ако хората бяха подушили споразумението му с двете момчета от секретния пост, той можеше да пострада и повече. Но никой нищичко не подуши; а показанията на Симо му помогнаха да се отърве леко от всяка отговорност. Помогна му и обстоятелството, че военните — улисани около сражението в Паче-дере и смъртта на Топора — оставиха следствието по убития старши стражар в ръцете на полицията, която трябваше да издири убиеца…

Сега, като се ровеше из близките спомени, уволненият неволно тропна: дълбоко в душата си той не беше съгласен с някои неща.

Кой би седнал да твърди, че непременно неговият куршум е улучил и поразил шишкавия? По онова време той беше много пиян наистина; но въпреки всичко — Пантю добре помнеше това — остана с впечатлението, че карабината на някое трето лице изтрещя зад гърба му. Но Пантю само си внушаваше мисълта за това трето лице. Работата действително стоеше така, макар и прибулена в някаква мъгла: Наско Ширита не искаше да изпусне старшията и за по-сигурно бе присъединил един изстрел към изстрелите на стражаря, докато жертвата се олюля и грохна на земята. След това момчетата обърнаха оръжие и запукаха към гората, за да отговорят на последвалите гърмежи на загубеното овчарче, като по тоя начин създадоха тревога за някакво въображаемо партизанско нападение…

По шосето профуча камионът на масловската кооперация, пълен с работници от кооперативната дъскорезница. Пантю дигна ръка, скочи на крака и се развика:

— Исидоре, почакай! Нека се кача и аз.

Но шофьорът не обърна внимание на прегракналия вик, а лудо препускаше, застилайки пространството наоколо с плътна завеса от пепелта на пътя. Вместо него Евтим горският викна отвътре:

— Гол си Пантю, а тук има женуря!…

Да, той беше гол и бос, намъкнал някакви извехтели панталони, изпъстрени с безброй дупки и дупчици отзад и по коленете.

Преди да го изгонят, черничкият полицейски пристав му каза:

— И бесилото е малко за тебе. Седи ли се пиян на пост? Трябва да те съдя, ама хайде — от мене да мине!

На Наско Ширита и Лесата приставът прочете късичко наставление: да не се натискат повече за секретен пост, а да вършат обикновена караулна служба.

Уволненият повторно оброни глава и приседна на брега на крайпътния ров. Почака да мине време: не му се влизаше през деня в село Ягодово. Но нямаше какво да прави: до мръкнало беше още далече и Пантю отново стана и се затътри по прашния път.

В джеба му подрънкваха няколко дребни монети, които той пазеше, за да се почерпи. Отдавна не беше пил и му се струваше, че едно по-дълго въздържание би предизвикало в душата му някаква непоправима бъркотия, ако не и лудост. Едновременно с това Пантю чувствуваше, че тъкмо сега не му е времето да отстъпва на порочната си страст. Не се знаеше какво може да стане след това. Нещо го душеше, напъваше у него отвътре и разпалваше желанието му за дълги приказки — да обяснява, да си уяснява, дори да издаде тайната по смъртта на Бричката. Там, зад гърба му — освен Ширита и Лесата, — несъмнено е имало и трето лице — и това лице не е друго освен писарят! И реши да не влиза в кръчма. Но когато наближи селото, изкушението отново го грабна и той слепешком прекрачи прага на заведението „Ягодовски рай“.

Щом се подаде на вратата и глъчката, разгорещена до това време, изведнъж пресекна. Посетителите дигнаха глави и стрелнаха с насмешливи очи сломения Пантю. Сетне зашушукаха, занамигваха си и се чу обиден смях.

Пантю наведе глава. Потегли един стол под себе си, седна при масата зад вратата и почука с пръст по нея:

— Цонко, може ли едно?…

Кръчмарят се правеше, че не забелязва новодошлия и не отговори на почукването му. Но когато чукането се повтори и потрети, той внезапно трепна, хвана се учудено за брадата и опули очи:

— А, сватанак — проговори той, — дойде ли си? Ами как тъй?… Мене ми рекоха, че те гласят за мястото на шкембелията, а ти ми се връщаш от Велево с разпусната риза като апостол!

Дигна се весел смях. Но за Пантю този смях беше безкрайно оскърбителен. Топла струя го обля от глава до пети, хвърли челото му в пот и той се задъха до задушаване.

— Хората лъжат — обади се друг шегаджия. — Симо ще стане старши, ти мене слушай.

И така, една съвсем случайно подхвърлена подигравка беше изиграла съдбоносна роля в живота на слабохарактерния стражар. Той посрещна закачката като тежка присъда и с разтреперано сърце помисли: „Людете са известни за станалото…“ Или най-малко те се досещат каква е работата, гледат окаяното му положение и му се надсмиват.

Той усети прилив на кръв в сърцето си, рипна на крака и хвърли в лицето на безгрижния Цонко:

— Какъв сватанак съм ти аз? Келеш! Само тук ли е кръчма! — И бързо напусна заведението.

Кръчмарят го подгони с пълен стакан, притича при вратата и викна след него:

— Хей, гладна шайка! На, това е за тебе! — И плисна виното на земята.

Но Пантю беше глух за всичко, освен за болката в унизената си душа; с бързи крачки свърна в близката пуста уличка, излезе край реката, а оттам тичешком се прибра дома.

— Василко! Василко! — подвикна той, щом влезе в малкия двор и застана пред прага на ниската къщурка, която бе от стая и кухня. — Василко!

Знаеше той, че караницата е неминуема и беше се приготвил вече как да залъже своята Василка. Но не получи никакъв отговор. Жена му, както винаги, бе тръгнала в зори по чуждо копане, като поведе и двете си невръстни дечица.

Пантю потъна в полумрачната, неразтребена още от нощта стаичка и побърза да спусне плътно басмените завески на прозорците. Предобедната слънчева светлина го дразнеше. Тя беше сякаш изобличителен укор за неговото тревожно състояние, нещо, което нито радваше, нито топлеше сърцето му. След това пи вода от стомната и едва тогава почувствува някаква лекота в гърдите си. Самотата му действуваше успокоително. Накрая се изтегна в ъгъла върху парцалената черга, застлана на голия под, хвана челото си и дълбоко се замисли, загледан в опушения таван.