Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (111)

Аз съм ваш!

Калитко за миг забрави обещанието си — да остане край Горица, докато трае преследването. Но той направи това не от непослушание, а поради буйната си природа. Момчешкото му любопитство беше непобедимо. Зад тясната пътечка между скалите, която лъкатушно се спускаше в гъстата гора и сетне се губеше в подножието на усоята край Сухата пещера, ехтеше непрекъснат пушечен огън: партизани и войници си разменяха залп след залп, което обстоятелство лудо увличаше горещата му кръв…

— Виж да ти кажа, другарко: ще погледна за мъничко и пак ще претърча — рече той и тръгна, без да дочака съгласието й.

Но не беше изминал и стотина крачки, когато изведнъж се закова на място и изблещи очи. На едно място връхчетата на шумата помръдваха като живи: като че ли под тях се притайваха укрити преследвачи.

Калитко се стъписа и подвикна:

— Кой там?

Изпод един храст изпърво се подаде бляскава стоманена каска, а след малко — и цял жив човек, изплашен до смърт.

— Стой! — заповяда овчарчето.

Пред него се възправи възрастен войник, застана на колене и дигна ръце, молейки пощада:

— Братле, не ме убивай, аз съм ваш! Аз…

Лицето на войника беше закрито наполовина под каската и партизанчето посниши глава, за да го разгледа. Стори му се, че го бе виждал вече някъде. И гласът му — малко сипкав и провлечен — беше познат глас! Но тъй като ушите му бяха преглушели от трескавичните гърмежи и не искаше да вярва на слуха си, той отхвърли всички допустими вероятности и си рече: „Де ще го познаеш! Под стоманените каски всички войници си приличат.“ Сетне се обърна към разтреперания непознат:

— Кой си ти? Ловец, нали?

— Аз, братле, съм ваш — неизменно повтаряше войникът.

Калитко пак се обърка: познат глас!… И пак продължително се вгледа, като напрягаше памет да си спомни: кога, къде и при какви обстоятелства беше слушал този дрезгав и провлечен глас. През главата му премина лента от близки и далечни представи: хайката, тръгнала подир босия Витко, високите скали и плакнещата се в полите им светлина на огъня и — най-сетне — гонитбата в Паче-дере.

Но уви! Той не можеше и не можеше да си спомни, а сякаш всичко в главата му се заплиташе в някаква непроницаема мъгла и бъркотия и приличаше на сън.

Неспособен да разреши загадката, Калитко веднага бе принуден да попита строго — питане, което не признаваше никакви познайнически отстъпки:

— Ти ли попържаше на майка?

Непознатият леко извърна очи и посочи с глава към храстите на другия край на котловинката. Калитко не го разбра…

В същото време в главата на смъртно пребледнелия войник се въртяха като объркани конци разни неприятни мисли: страх пред насочената карабина на момчето, въртяха се някакви си порцеланови копчета, аспирин за грип, един потрепващ орех над руси излисели вежди, чифт горящи като пламъчета кучешки очи и току си премисляше: „То е! То — овчарчето… Гледай, гледай!“

— И рече:

— Аз, чичин, съм ваш! Одеве не те застрелях, не ме убивай и ти сега!

Спомените на Калитко изведнъж си дойдоха на мястото и се подредиха стройно в главата му. И той зяпна:

— А-а-а! — проточено заяви той. — Разбрахме се. Ти ли си, дето разправяше страшни приказки? „Земляка“?

— Аз, чичин, аз! Ти как смяташ? Аз не те застрелях, защото…

Калитко го прекъсна:

— Ами кой се облизваше за отпуска? Пак ти!

Старият войник нямаше какво да отговори на закачката и се почеса по врата.

Настъпи минутно мълчание. Зеленко не откъсваше поглед от слабичкото, почерняло от тревоги лице на партизанчето. Гледаше го дълго, сякаш го разучаваше, и не можеше да му се нагледа. Между това той беше малко разочарован: Гледай — хлапе! Хе-хе! Защо са го пуснали в отреда напразно да яде хляба? Що може да стори то? Хо-хо!… Да е разбойник, не е разбойник. И на мирно селянче не прилича. На какво прилича, я? На гладно плъхче — само кожа и кости! Да го духнеш, ще падне… Но то улучи земляка, а другият го очисти… Земляк, земляк, дето не ме послуша — „чакай да утече пороя, па тогава бягай!…“

Сетне: „Ако одеве го бях издал, щяха да паднат и парички, и отпуска и сега, момченце, нямаше да ме разиграваш. А сега, като съм в ръцете му, колко ли пари ще получи?…“

И пак помисли, но вече с голяма почит към момчето и с тревога в душата: „Дано се спася. Дано не ме очисти това хлапе! Аз имам майка. Трябва да му кажа. И то има сигурно, и знае какво е това майка. Дано не ме убие това страшно момче! Ако поиска, ще му служа вярно до гроб, само да ме помилва. Дано се смили! До Орлов връх на гръб ще го нося… То е, то — неуловимото, дето открадна торбичката на земляка!…“

И бързо удари на молба:

— Аз не те издадох, не ме убивай и ти! Какво ще спечелиш? Ние всички сме българи и земляци, не е ли тъй?

Калитко го прекъсна:

— Знам. Ти излезе човек… но не ми трябва друго, а оръжието ти. Давай всичко, до шушка!

Той дигна карабината му от земята, прибра бомбата и патроните заедно с паласките и по стар навик рече:

— Другари, задачата е изпълнена! — След това заповяда: — Хващай си пътя сега!

Зеленко, поразен и развълнуван като никога от рицарската постъпка на хлапето, се обади:

— А торбичката, чичин? Пълничка е, може да потрябва, вземи.

Калитко се ядоса не на шега. Той беше забравил за глада, а сега изведнъж го подсетиха. Това подсещане го прободе като с нож в сърцето. Като че ли това бе най-важното — глада! — сега, когато другарите се биеха на живот и смърт за него и Горица!

— Я се махай от главата ми! — рече сърдито той. — Върви в Бургас и се качвай на твоя чуждестранен параход, дордето не си изял шикалката!…

Зеленко пожела да каже още нещо, но момчето не даде.

— Да не приказваш много, казвам ти, защото си виновен: ти ли уби моето куче? Признай!

— Къде аз, братле, да съм убивал куче! Какво те е прихванало? Аз да съм убивал… аз!…

— Не си! А пък Селим го няма. Да беше жив, смяташ ли, че нямаше да дотърчи да види какво става с нас? Да прощаваш! Дигай се, да ти е мирна главичката!

Зеленко стана на крака и плахо завъртя глава, като избираше кой път да хване, но не смееше да помръдне.

— Чакай, чакай! — Калитко внезапно го задържа за ръкава. И хвърли поглед зад гърба си.

— Има и друго… ще видиш!

За миг той потъна в мисли. Ненадейно в главата му бе нахлула любопитна идея, която за кратко озари слабичкото му лице. А тя в същност значеше: да опитам и това, което не съм опитвал.

Очевидно, поради дългите изпитания, чувствата му бяха възбудени до крайния предел и той бе слаб да ги обуздава. Затуй се спря на своето решение и с някакъв рядък захлас и диво опиянение се зае да го изпълни.