Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (57)

След отстъплението

Боят при гара Врабец заглъхна: скоро тъмната завеса на вечерта прикри кръвта и следите на отстъпващия отряд. Но овчарчето все още продължаваше самичко престрелката с жандармерийското отделение. А когато усети, че патроните му са на привършване, обзе го паника. Още минутка колебание и Калитко щеше да изостави борбата и да побегне. Но ловкият му ум и волята да се държи докрай, бърже надделяха. Не биваше да изоставя ранената другарка. Без другарска закрила тя можеше да попадне безвъзвратно в лапите на жандармеристите. Това неприятно обстоятелство го накара да презре страха и същевременно изпълни сърцето му с решителност.

„Нея да спася, па за себе си не мисля!“

С това решение Калитко неудържимо пламна. Изстрелите му затрещяха с хладна пресметливост, учудващи дори и самия него.

Ненадейно друга представа, по-остра и неприятна, бодна съзнанието му: „Добре ли сторих аз, дето се захванах с преследвачите? Не наруших ли заповедта, дадена за отстъпление?“

Ако е тъй, той, значи, бе нарушил дисциплината в отряда и несъмнено, налагаше му се да понесе наказание за момчешкото си своеволие.

Минута след това, с мисъл подскачаща от предмет на предмет, Калитко се залови със спомена за пропадналия партизанин.

„Само Витко сбърка. Лошо направи той, дето дигна ръце и попадна направо в клопката. Сега ще вземат да го мъчат и изтезават, а накрая го чака нещо, което е страшно дори да се помисли. Да мога да се спася — това само искам сега. Нищо друго не ми трябва. Сетне ще тръгна да спасявам момчето. С другари ще тръгнем за Велево, преди да са го претрепали този Витко!“

Това бяха късички проблясвания в мозъка на Калитко, но те оказваха не малка помощ, закалявайки волята му за съпротива. Същевременно тези ненадейни искрици го караха да мисли, че всичко около него в този решителен миг става именно тъй, както трябва, когато са се хванали за гушата двама смъртни вратове.

От трясъка на пушечната стрелба и брулени от куршумите, листата капеха от ниските клони над главата му и леко, с едва усещан шум, застилаха земята.

А когато бе изчерпал всичките си духовни сили и вече нямаше никаква надежда за спасение, вечерният здрач му дойде на помощ. Калитко преустанови огъня, като си запази за краен случай бомба и пачка патрони.

Пълзешком се промъкна между стеблата на дърветата и тръгна към дола, дето се беше укрила ранената Горица.

Пътят му минаваше край мястото, дето бе паднал годеникът на Верчето. И пак някаква вътрешна сила, която Калитко не можеше да си обясни, го притегли към храстите нататък, за да погледне отново мъртвия партизанин.

Трупът на Марин лежеше на една страна, с изцъклени очи. В предсмъртния си час той бе се опитал да се извърне на гръб, но храстите му бяха попречили. Раницата му се бе отметнала и паднала край главата му. Калитко едва сега я забеляза и се сети да я прибере като доказателство за смъртта на храбрия другар. В нея имаше чифт долни дрехи, чорапи, кърпа за лице, прибори за бръснене и цветна кърпа за глава, навярно останала от Верчето. Хлябът и на двамата годеници беше в раницата и си седеше непокътнат от заранта. Но час по-късно, понеже двете раници му тежаха из пътя, той се принуди да я потули под горската шума, като прибра само хляба и го сложи в своята раница.

Войнишката тръба засвири отбой. Войниците също спряха стрелбата. Напуснаха прикритията си и взеха да се търсят и примъкват един към друг.

— Избягаха — рече един.

— Най-сетне! — въздъхна друг. — Държат се дяволите за всяка педя земя.

Те наистина бяха помислили, че се бият срещу група изостанали партизани. Калитковата боева тактика беше сполучила напълно.

Слязоха при гарата. Строиха се. Чу се команда. Взеха да се броят „поред на номерата“:

— Първи, втори, трети, четвърти — до последния човек при опашката на взводната редица.

В сърцето на овчарчето проникна остра тръпка и го накара да свъси чело.

— Сега тия, които паднаха в боя, никога повече няма да се преброят нито във взвода, нито при нас в отреда! — с дълбока тъга пошушна на себе си то.

Калитко приседна в една дупка, между корените на повалена бреза. Сетне, като свали каскет и разбърка потните си коси, обходи с поглед зеления свод на гората.

— Избавих се! — Тежка въздишка излетя от момчешките му гърди.

Миг след това той трепна и прилепи тяло до рохкавата пръст на ямата. Ненадеен шум го изплаши. Шумът идеше откъм върховете на боровете и бързо се превърна в неочаквана яростна буря, която заклати цялата гора.

— И ти ли ме изплаши? — с разтреперани устни продума момчето.

Небето се тулеше зад дебел пласт облаци.

Бурята всеки миг нарастваше. Върхарите на дърветата с непрекъснат шум се блъскаха един о друг. Някъде в дълбокото клоните се кършеха с трясък.

— Праскай! Нали спасих кожичката, праскай! Може да е за добро — реши овчарчето, наведе глава и бързо се предаде на близки спомени.

Попитайте сега това невръстно момче къде остана лекомислието му на юноша, безгрижието в живота, закачката — колкото да мине времето, — мръдването на раменете с хладното безразличие на детинска безотговорност, когато смяташ, че всяка лудория ти е простена? Къде остана любознанието му по география и естествознание? Къде — Мисисипи, Амазонка и дълбоките океани с прокрадващи се пиратски лодки? Не е ли забравило то как се размножават охлювите и помни ли, че китът е млекопитаещо животно?

Всичко остана там, зад пушека на първия бой, зад трясъка на куршумите и тътена на бомбите.

Калитко повторно въздъхна. Окърши плещи, изтри с изцапана длан челото си, намести прекараните през рамо пушки (той бе взел и карабината на Горица) и се повлече из дола.