Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (144)

Портретчето

Нагоре по пътеката, която извиваше като дъга между два реда червеникави сипеи, обрасли по бреговете с глогинови храсти, Агапи, както вървеше забързан напред, неочаквано се опря, грабна нещо от земята и прошепна:

— Гледай тука!

Той държеше някакво зеленикаво тефтерче с оръфани краища.

Калитко мигновено го грабна от ръката му и взе внимателно да го разгръща. Страниците му бяха изпълнени с някакви непознати знаци — кукички и криволици. Калитко се опита да ги разчете, без да разбира, че това беше бележник, прошарен със стенографско писмо. Момчетата напразно пулеха очи — да разчетат поне една думичка. Само на едно място се мъдреше късо стихотворение от три куплета, но буквите бяха толкова заличени, че овчарчето едва-едва прочете на глас следното:

Защо ли пак очи, другарко,

към равното… извръщаш?

Не… звездите ярки

над бащината изгоряла къща?

— Каква ли е работата?

— Заранта го нямаше. Изтук е минал някой и го е изтървал.

Но това не беше всичко. От страниците на тефтерчето изпадна портретче — малко по-голямо от пощенска марка. Калитко дълго го обръща в ръце. На снимката личеше някакво момиче с коси, заплетени на плитки и спуснати по раменете отпред, в черна престилка и бяла якичка. На гърба на портретчето — с обикновен молив — пишеше: „За спомен — Анка.“ Само толкова.

Мисълта на Калитко заработи с пълна пара.

— Агапи, познаваш ли това момиче? Трътлето поклати глава: не!

— Това е другарката Горица, фотографирана като ученичка!…

Откъде беше попаднала тая мъничка вещ на това място? Горица досега не бе минавала през тия места. Калитко дълго си блъска главата и все още не можеше да разреши загадката. Може би това нещо е изгубено от ония двама хора, които се притайваха в шумака зад Големия път?

— Какво ще кажеш? — полита Трътлето.

— Чакай, Гапи, че главата ме заболя! — Овчарчето приседна под сипея, край самата пътечка. Сетне сложи тефтерчето в джоба си и каза:

— Гапи, ако си приятел, върви да разучим работата. Инак не мога спа тази нощ. Другарката ми разказваше в пещерата, че познавала един нелегален другар, който бил пелтек и пишел стихове.

— Няма ли да се забавим? Сойките и всички птички си легнаха вече в гнездата и не се чува гласа им.

— Гапи, ти остави сойките да си спят. Трябва да помогнем на тия другари. Сигурно единият е пелтека…

След като се разбраха, те се спуснаха към местността Дядо и баба. Безшумно се провираха през храстите, пълзяха по гърди и тайно си даваха знаци, когато объркваха пътеките.

На малка моравка, току под скалите, седяха двамата непознати. Единият беше около тридесетгодишен, гологлав и облечен в овехтяло сако с цвета на синка за пране. Орловият му нос стигаше почти до горната устна. Другият — по-млад, с бял каскет на главата, беше нахлул изтъркан голф в орехов цвят и носеше винтяга, изпокъсана по лактите. Лицето му беше съвсем плоско. Те не носеха никакво оръжие, освен един туристически нож.

Скрит под шумата, Калитко дочу, когато плосколицият проговори:

— Няма да сполучим и ще си имаме големи неприятности.

— Криви ли сме? Ще му хвърля парите в краката — сърдито прошепна младежът със синьото сако.

— Това няма да помогне. Какъвто звяр е подполковникът…

— И капитанът не е стока за хвалене.

— Хвани единия, че удари другия!

По лицата им падна сянка на дълбок размисъл.

„Наши са!“ — помисли Калитко, като съвсем погрешно изтълкува разговора им. Но тук нямаше никакъв пелтек. Значи, думите на Горица не се отнасяха нито за един от тези хора.

От това откритие на гърдите му някак си олекна: той взе да диша по-спокойно. Всички съмнения се разнесоха като облак от загрижената му глава.

Той дръпна Гапи за ръкава и един след друг изпълзяха назад.

— Ще им се обадим ли?

— Ба. Няма заради тях да деверуваме досред нощ!

— Как ще им се обадиш?

— Лесно. От тебе ще искам само здраво да стискаш пушката и видиш ли опасност, стреляй първо в синьото палто, сетне в белия каскет. А моята пушка оставям да седи при тебе. Можеш ли улучи?

— Мога!

Момчетата отново потеглиха и стана тъкмо така, както нареждаше овчарчето.

Малко след това, насядали на зелената морава, четиримата тихо се обясняваха. Те се бяха разбрали. Калитко научи, че те били подгонени от властта и нямало какво друго да правят, освен да се присъединят към отреда.

Калитко изгаряше от нетърпение да научи на кого е намереното тефтерче, но не запита. Той реши да чака сгоден случай и да поговори с орловоносия малко по-надълго и широко за снимчицата…

В бивака политическият комисар веднага започна да ги разпитва кои са, отде идат и кога са напуснали родните си места. В отговорите на двамата нямаше нищо съмнително.

Историята им беше правдоподобна като историята на повечето подгонени младежи. Калитко дори се радваше, че бе помогнал на двама другари да намерят по-скоро отреда. Но в същност нито Горан, нито овчарчето разбраха, че тук работата не беше съвсем чиста.

За първи път Калитко беше заблуден и се поддаде на една измама, която носеше след себе си непоправими злини за живота и сигурността на отреда.