Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (143)

Козарчето

Неочаквано те се натъкнаха на козарче от село Тиган и не можаха да избягнат тая среща. Козите бяха наскачали по околните скали; вечно дъвчещите им уста току преживяха, а големите им очи въпросително оглеждаха всяко кътче и педя земя наоколо.

Калитко взе подробно да го разпитва:

— Откъде си, а?

— Тиганче съм.

— Ами как се викаш, а?

— Котю.

— Кому чиракуваш, Котьо?

— Ами на чорбаджията.

— Бедняче си като нас, а?…

След тия безкрайни „а-та“, с които приключваше всеки въпрос, Калитко поиска да му кажат: какво има в село, какво правят тамошните стражари, често ли идват войници в Тиган и като пасе козите, среща ли насам въоръжени хора?

— В турската казарма дойдоха стражари. И още щели да дойдат — обясни козарчето. — А хора да съм виждал тъдява, не съм. Само вчера имаше двамина… мотаха се е-е там, до канарѝте Дядо и баба, зад големия път.

— Големи хора?

— Момчета такива, облечени в граждански дрипи.

— Носеха ли пушки?

Козарчето дигна рамена: не помни.

— Гапи, разбра ли сега? — пошушна Калитко и пак се обърна към момчето. — Благодарим ти, момченце. На, погледай сега през стъкълцата и не обаждай никому за нас, ха!

— Няма — отговори тиганчето и дълго сумтя усмихнато с далекогледа на очите, докато Калитко го дръпна от ръцете му и каза на смях:

— По-малко… че за нас няма да остане: стъкълцата ще се изтъркат. — И се разделиха.

Калитко не издаде, че търсеше още от по-предния ден тия двама загубени, които беше открил през стъкълцата. Това сигурно бяха подгонени другари, които идеха насам, но все още не можеха да установят връзка с отреда.

— Гапи, работата на тия момчета е лоша: ако не са хванати досега от ловните, от нас се иска бърже да ги намерим и да ги заведем в бивака. Карай бърже след мене, Гапи!

Трътлето се запъна и каза:

— Ти не бързай сега. Така не става. Аз ще се кача там и ще погледам. — Той грабна бинокъла и се покатери на върха на близкия бор.

В това време шепнешком се разменяха мисли:

— Как е?

— Нищо не виждам.

— Пак ли няма?

— Лъгало е тиганчето.

— Не ми се вярва… Е, какво?

— Пусто!

— Слизай тогава.

— Слизам.

След това Калитко рече:

— Сега аз съм горе, а ти дръж пушката зарязана.

Овчарчето тоя път изпълзя на една почти отвесна скала, която надхвърляше височината на дърветата, и седна на върха й. Напеченият от палещото слънце гранит изгаряше месата му, но той не обръщаше внимание на жегата.

В бинокъла едно по едно се мярнаха веригата хълмове, селата, змиевидните пътища, пръснати кошари из котловината и хората, които работеха по своите оскъдни парчета земя; сетне се показа близката гора зад шосето, дето се извишаваха двете куполообразни скали, наречени Дядо и баба. Когато се умори да гледа и от напрежение очите му се изпълниха с парливи сълзи, Калитко подхвърли:

— Гапи, още мъничко и потегляме. — Но след малко трепна и рече: — Ха, виждам нещо!…

Той се размърда като ужилен от оса, плъзна се с разширени от уплаха зеници, полетя надолу и тупна на земята, като изподра на много места голите си пищяли:

— Стражари?! — питаше с тревожно сърце белязаното. — Що не казваш?

— Гапи, качи се горе… ама внимателно… от другата страна. Видях двамина. Дали са същите, ти ще кажеш.

Агапи веднага откри непознатите и лека усмивка озари почернялото му лице.

— Гапи, умната, да не забележат. Ако има и други, значи, работата е опасна — викаше Калитко, скупчен в основите на скалата, и размазваше с плюнки и влажна земя изподраните си прасци. — Лошо се издрасках, да му се не видеше!

— Двама са, само двама — отговори глухо Трътлето.

— Отваряй си очите и сетне ще ми доложиш.

— Сегичка бяха кацнали на носа ми и из един път изфирясаха! — продума Агапи.

— Не са били на носа ти — заяви Калитко. — До Дядо и баба има барем един куршум място.

— Няма толкоз.

Трътлето скоро установи, че освен тия двама не се появиха други. Но и те изчезнаха и вече нищо не можеше да се разбере.

— Имаха ли пушки? — попита Калитко, когато Агапи слезе при него.

— Не видях.

— И аз. Ама се ми се струва, че за тях ни говореше козарчето. Върви сега да проверим.

— Само двамата ли? Решаваш ли?

— А ти как искаш? Да помъкнем отреда с нас ли?

Агапи не отговори. Работата беше рискована. Непознатите може би имаха оръжие. Той изказа някои подозрения, с които Калитко следваше да се съобрази, и бързо потеглиха по пътя към Гребена.