Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (78)

Калитко се прощава с Мусата

Калитко вървеше, без да спира, дълго и неуморно. Когато излизаше на открито, по ливади и равнини, той прекосяваше разстоянието, пълзейки ниско до земята. Десницата му постоянно лежеше върху дръжката на войнишкия нож. Бомбата също бе готова — с развинтена капачка. Партизанчето не знаеше нищо за войнишката хайка. И за да не попадне на засада, заобикаляше издалече.

Към полунощ той излезе от гората над Ягодово. Пресече ябълковите градиш, тръгна по северния скат на планината и скоро се намери в помашката махала.

Жилището на писаря беше близо до центъра на селото. Калитко не искаше да рискува и нарочно се озова тук. Той знаеше, че между помаците има верни хора, които при случай винаги помагаха на партизаните. Затуй се спря на тях.

Притули се край зида на една плевня и се заоглежда. Навред бе тихо и безлюдно. Въздухът, пропит с миризмата на смола, говежди тор и вкисната плява от оборите, тежко се дишаше.

— Накъде сега?

Партизанчето прескочи първата паднала пред очите му ограда, прескочи втора и тръгна през хорските дворища. Най-сетне застана в познат двор с белосана къщичка. Половината покрив бе настлан с каменни плочи, половината — с плява. От помещението под сламения покрив промуча добитък:

— Му-у-у!

Малкият трепна и се скупчи между зеленчуковите засаждения покрай дъсчената ограда. Огледа се в мрака. По уплетения с бръшлян бряст край портичката и по листника, нахвърлян между клоните, разбра къде се намира: в къщата на дядо Ибраим.

— Че това е къщурката на Мусата! — с дълбока почит промълви Калитко.

Приближи нататък и се качи на одърчето, измазано с глина, както измазва беднотията своите скромни жилища. Погледна през незавесеното прозорче, обърнато към двора. Тъмно. Никакъв шум. Само в огнището светеха тлеещи въгленчета.

Калитко похлопа по стъклото.

Мълчание.

Отново похлопа. Отвътре някой се изкашля. Жена или мъж — не се разбираше.

— Како Зелхундо! — тихичко подвикна момчето.

Прозорчето се отвори. В рамката се появи женска глава с яшмак на лицето. Помакинята стискаше яшмака със зъби и през зъби попита:

— Кой?

Вместо отговор Калитко подаде глава напред и тозчас замръзна на място. Пред погледа му се представи страшна картина. На пода върху голата земя, обвит в бял саван, лежеше човек, протегнат на гръб през цялата стаичка. Край него, свити накуп, спяха две невръстни деца.

— Мусата!…

Убитият партизанин лежеше още непогребан. Трупът бе докаран с кола от гара Врабец малко преди залез. От устата, ноздрите и ушите му се подаваха парчета памук. Това бе някакъв мохамедански религиозен обичай, прилаган към всички мъртъвци.

— Кой си ти? — повторно попита Зелхунда, жена на убития.

— Аз… Калитко.

Жената леко изписка и хласна прозореца под носа на късния гостенин.

Калитко разбра. Но не се помръдна нито крачка. Стоеше като вкопан и с отворена уста. И пак похлопа и поиска да му отворят.

— Само една думичка, како Зелхундо!

Отвътре долетя шум, спотаени приказки и старческа кашлица.

Калитко забрави защо бе дошъл. Забрави къде се намираше. Само едно желание обзе душата му и той искаше — става що става — да го постигне.

— Дядо Ибраиме! — завика той.

Вратичката се отвори. Излезе бащата на убития.

— Що искаш, джанъм?

— Искам да го видя, дядо Ибраиме. Ние заедно се бихме при Врабец. Позволи ми да го видя за последен път!

Помакът го пропусна напред. Сетне вмъкна черния гвоздей в резето — заключи вратата. Калитко, с ръка върху дръжката на ножа, плахо се огледа и остана в очакване. После смирено свали каскет и наведе глава. Косите му се пръснаха по рамената.

Старият грабна от лавицата парче борина, раздуха въгленче от огнището и когато борината пламна, освети лицето на погубения си син.

— Гледай, джанъм! — задавено продума той и извърна глава, за да прикрие сълзите си.

Паднала на друга страна, с лице към стената, помакинята се молеше… А дечицата равномерно дишаха насън, отпуснали юмручетата покрай русите си главици.

Овчарчето се надвеси над убития и престоя така цяла минута, без да издаде звук. То се прощаваше с бойния другар. После се обърна към стареца и прошепна:

— Всичко се пише! Всичко се пише и никому няма да простим заради убития другар! Никому няма!…

Той се задави и две парливи сълзи се отърколиха по хлътналите му бузи.

След това сам измъкна черния гвоздей от резето, бързо потъна в мрака навън и пак се помъкна предпазливо през людските дворища.