Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (87)

За какво се говореше в една гладна „къща“

От утро до здрач в прохода на плажната нестихнало пукаха моторни коли. При завоите на пътя писъкът на спирачките проточено достигаше до пещерата. Заглушен, като че ли идеше изпод земята. Чуваха се единични пушечни гърмежи. Но где отиваха тези камионетки, пълни с войска, срещу кого се стреляше, не беше ясно. Може би това бе маневра с определена цел: да плашат народа по селата. Селяните трябваше да се преклонят пред силата и да не помислюват за бягство. Но това не помагаше: мнозина младежи с нетърпение чакаха да установят връзка и да прелеят нови сили в партизанския отряд. За всичко това — освен жестокостите на властта — имаше друга причина: тайните радиостанции непрекъснато съобщаваха за бързото напредване на Червената армия по всички фронтове. Немско-фашистките пълчища ядяха непрекъснато бой, топяха се всекичасно.

Калитко, облегнат на скалата, невесело гледаше пред себе си. Той прекарваше на ум преживяното през нощта. Всеки спомен от това време караше сърцето му да се облива в горчивина. С каква надежда бе тръгнал, с каква жажда желаеше да облекчи страданията на ранената другарка, ала пак не сполучи. И сега седеше посрамен, без да има смелост да я погледне.

Горица схващаше огорчението му и от време на време подмяташе по някоя шеговита дума, за да го утеши и развесели. Раната не я измъчваше както преди; тя бе доволна от това и продължи да го убеждава, че в същност тревогите му са „бели кахъри“.

— Седнал си да му мислиш! Защо? Това е по-лошо — да падаме духом. Човек никога не умира от глад, когато волята му е на място. Със силна воля можем да преживеем не по-малко от шест недели, без да ядем. Само че нужно е да лежим по гръб и никак да не мърдаме.

— Аз не затова… — смънка той, без да я погледне, и замълча.

Всичко туй ставаше сред храстите над пещерата. Те не искаха да изменят на предпазливостта си, толкова необходима сега, когато чуваха громола на колите. Едва привечер напуснаха обраслата площадка и се прибраха „в къщи.“

— По-добре ще сториш да полегнеш. Цяла нощ не си мигнал, момчето ми — рече накрая девойката.

— Не ми се спи. Ще почакам и после ще изляза на шосето, но далече оттук, както правеше командира. Все ще мине някой познат возар. От него барем да изкарам нещо.

— Не, ти легни — настояваше тя. — А аз ще пазя през това време. Ще ти се разсърдя!

Калитко послушно легна, свит на топка. Затвори очи, но гладно не се заспиваше. Той надигна глава и зашепна:

— Чувай да ти обадя, другарко: Селим две вечери се е мяркал над селото. Виел, виел! Стреляли му, но пак се показвал и виел.

— Горкото добро куче! — отговори с въздишка партизанката. — Сигурно е изгубил отреда.

— Не, не го е изгубил, а нас търси.

— Ах, Селим, Селим, ела при нас и ако можеш, спаси ни! — продума отчаяно Горица.

— Аз вярвам, че Селим ще ни намери. Той няма да си остави работата на половина. Познавам го…

Калитко не се доизказа. Нова, по-остра болка присви стомаха му. Гладът не му даваше покой.

Горица разбра. Момчето изпитваше страшна нужда да яде, но не се издаваше.

— Искаш ли една ябълка?

Калитко поклати глава: не!

На връщане от Ягодово той бе ошмулил пълна раница с ябълки от чужда градина край реката. Донесе ги и жадно се нахвърлиха да, ядат. Но от това никак не им стана по-добре.

Когато реши да бере ябълки, той се плашеше всекиминутно от тайнствените нощни шумове наоколо и избра най-къснозрейното дърво, което имаше стипчиво-горчив плод с вкуса на тамян.

Сега овчарчето току мънкаше под нос:

— Ядене ли беше това!

— Закуска. Истинското ядене ще дойде, когато намерим отряда. При другарите, при другарите! — вдъхновено казваше тя.

Сетне се зае да му разказва какви истории ставали и стават по света. Например след корабокрушение. Моряците скитат по обширния океан в някаква черупка, подмятана от вълните — големи е-е като тази планина, и по цели седмици не виждат суша. Страшно. Какво им остава тогава? Хвърлят жребий: кого от своите да изядат.

— Не ми разправяй, аз съм чел — рече овчарчето.

— А ние не сме толкова зле. Червенокосия рано или късно ще научи за нас и ще ни прати спасителната лодка. Ти нали предаде каквото е нужно?

— Предадох. Ама пак не вярвам… — студено заяви той. И съвсем неочаквано за себе си добави: — Алес ист ферлорен!

Горица го погледна учудена:

— Какво рече ти? „Всичко е загубено?“ Отде знаеш този език?

— В Ягодово имаше германци. Имаше един Ото Гъсеницата. То е дълга история. Но довечера пак ще сляза. Ще пукна, ако не сляза.

— Почакай. Твоята упоритост ме плаши!…

— Не съм такъв да чакам. В ябълковата градина ще изнесат храна.

— Я изнесат, я поглеж — паднал си в клопката! Веднаж гърне за вода, втори път… Опасно е.

— Опасно — кой казва друго? Но ако под старата бреза край реката има забити клечици, тогава няма да бъде опасно. Ние се разбрахме.

Настъпи дълго мълчание. И в глухата тишина изведнъж се обади познатата птичка:

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю!

Калитко трепна, надигна глава и хвърли остър поглед наоколо.