Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (51)

Подполковникът или човекът-звяр

Мръкваше се. Слънцето гореше в ярки кървави пламъци, сякаш бе попило цвета на пролятата кръв при гара Врабец.

Войниците намериха Марин, Мусата и смъртно ранения студент. Извлякоха ги на перона на гарата, дето вече лежаха труповете на петима войника от ловната рота.

Ранените през сражението войници откараха с влака във Велево. Между тях се намираше и партизанинът Витко, обвързан с въжета от глава до пети. Той бе разбрал безумната грешка, която беше извършил в минута на помрачено съзнание, ядно скърцаше зъби и дълбоко се разкайваше в душата си, но беше вече късно! За него бяха настъпили последните дни на живота му. Но момъкът се държеше тъй твърдо и непоколебимо, че смая дори и своите палачи, озверени без мяра.

Скоро на гара Врабец пристигна с колата си велевският комендант, който отдалече разпитваше хората си:

— Много ли бандити изтрепахте? Къде са, да ги видим?! Войниците сториха път, подполковникът се промъкна напред и надвеси охраненото си тяло над тежко ранения студент.

— Мръсник! Куче! — викна той и го ритна с крак.

— Ти си куче, простако! — подхвърли с пресипнал глас партизанинът.

— Млъкни! Къде се обраха твоите сподвижници? Говори!

Студентът-химик мълчеше. Той неустрашимо гледаше смъртта право в очите.

Подполковникът хитро смекчи гласа си:

— Ето, докторът казва, че не си зле ударен. Можеш да се спасиш. И ние ще те спасим, ако издадеш приятелите си. Къде се заметоха — на Орлов връх? На Сърна бивак?

Но тъй като раненият мълчеше, той се разсърди и със свити постници извика разярено:

— Говори, разбойнико!

— Не аз, ти си разбойник! — отвърна безсилно младежът. — Ако имаш дебели гащи, върви ги търси!

— Млъкни, ще те пречукам!

— Убиец!

Подполковникът измъкна пистолета си.

— Ще спреш ли?!…

— Главорез! Подлец! Вие не сте способни на друго, а да лочите като свини народната кръв! — говореше с последни сили партизанинът. Очите му изпускаха пламък.

— Дивако! Няма да предупреждавам повече!… — ревеше комендантът, като се целеше в челото на ранения и отново го срита с ботушите си.

Войниците извърнаха глави, да не гледат. Те никога не бяха виждали, нито допускаха, че един ранен, който се гърчеше в предсмъртни мъки, може да бъде така руган и блъскан зверски.

А студентът не спираше:

— Германски ибрик! Лакей!

Подполковникът побесня. Гневът преливаше в душата му. Като че ли жлъчката му се бе пукнала и потекла в кръвта. Той се наведе със страшно изкривено лице, пъхна дулото на револвера си в ухото на ранения и гръмна!

Болезнена гримаса сви и разтегна лицето на партизанина. Повече нищо.

Войниците се смръзнаха, мълчаха и не смееха да се погледнат.

Подполковникът запали цигара и с чувство на дълбока наслада гълташе пушека. Подир това се разшаваха и други. Запалиха, задимиха или се почесваха, сякаш за да установят, че нищичко им няма, че самите те са здрави и читави.