Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (64)

Сухата пещера

На един хвърлей по-нататък лежеше малко парче песъчлива земя. Прорязано от потока през средата, то бе гъсто обрасло с едра папрат и тръстика. Край него се издигаше голяма сиво-черна скала, потънала в пъстри лишеи. В подножието на скалата зееше тъмен отвор. В предутринния мрак отворът изглеждаше като грамадно око, загледано по насрещния полегат бряг на усоята, дето също лежаха гранитни отломъци и стигаха сякаш до звездното небе между стеблата на дърветата.

— Това е Сухата пещера, ако знаеш — обади се Калитко, щом наближиха и спряха пред отвора в скалата. — Тук е много глухо и залутано.

— Глухо и залутано — като ехо повтори партизанката.

— Но пак не сме много далече от хората. Трябва да ти кажа и това: до гара Врабец има само три километра; до Ягодово — седем; до Орлов връх — девет, а до отреда — господ знае!

— Само толкова ли?! — учудено дигна вежди Горица: — Три километра! Три километра! А защо вървяхме цяла нощ?

Горица беше смаяна. Разстоянието, което бяха извървели за толкова дълго време, й се струваше нищожно. Уж бягаха от преследвачите, а излизаше, че опасността е пак близка, почти под носа им.

— А ти как си мислиш?

— Три километра! Това ли можа да измислиш, хлапенце? И искаш да ме оставиш тук сама? Не, не става тя!

— Ти не знаеш — недоволно подхвърли овчарчето. — Помисли първо, па сетне ахкай. Крив ли съм аз?

Горица справедливо ахкаше. Но и Калитко беше не по-малко прав за своето недоволство.

На равна и гладка почва три километра е нищо и никакво разстояние. И не се усеща. Но в планината, дето местността е пресечена на всяка крачка и нагъната като хармоника — това е друго нещо. Нещо безкрайно уморително.

Но Горица не искаше и да чуе. Изнемогнала докрай, тя всеки миг стискаше зъби и глухо простенваше в мълчанието на нощта. Неведнаж посягаше към преплещените карабини и молеше:

— Защо се бавиш? Дигни това желязо и ме остави на място!

Калитко мрачно мълчеше. Думите й дълбоко пробождаха сърцето му. Той се бореше в душата си с неизвестността, която ги очакваше всекичасно, и толкова много страдаше, че не може да се каже повече. Но колкото и да му беше жал за ранената другарка, той не се съмняваше, че ще успее да стори каквото трябва в случай на неизбежност, за да не я остави жива в лапите на врага…