Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (44)

Крилато въображение

Калитко бе взел вече решение: да бяга. И се спря на него като на единствен изход от бедата. Свободата му бе скъпа. Дори и да му обещаваха, че ще го помилват, ако се завърне доброволно в Ягодово, той не би се съгласил. Къде в Ягодово щеше да намери тези открити човешки обноски, както при партизаните? Свободата го бе приучила на любов към свободата. Това не беше малко. То стана пътеводна звезда в живота му.

От много мисли го заболя глава. Овчарчето бе слушало от партизаните за ужасите, на които биваха подлагани заловените другари. Все едно — признаваш или не признаваш истината, — краят биваше винаги един: разстрелване или бесилка. И разпаленото му въображение си представи как двамата полицаи го прекарват през улиците на Ягодово с вързани отзад ръце. Селяните пъплят насам-натам по късите криви улици. Но тия проклети ягодовчани са хитри: като виждат вързаното момче, извръщат глави, за да не гледат. Страхуват се от познанството си с него. Ще им навлече беля.

Минават край изгорялата община. Зидовете й стърчат високо във въздуха като пострадали от бомбардировка. По обгорелите й стени личат множество надписи издраскани с въглен.

„Червената армия ще спаси света!“, „Да живее Русия!“, „Долу германските убийци!…“

Бити и пребити, селяните са черпили от тази тайна шарилка сили за нова борба против омразната им власт.

— Нали тук спираме? — пита момчето, като вижда отклоняването на стражарите от главния път.

— Ти не питай! Във Велево ще отговаряш. Пред капитана с лъскавите ботуши и мушамата.

Сега му липсваше нещо важно, за да гледа безгрижно на съдбата си. Беше сторил непростима грешка, дето не бе си набавил малко отровен прашец. Едва сега проумя пълното значение на думите на командира. Прашец! Би го изгълтал тайно, за да не позволи на фъфлещия да се радва на страданията му. Колко весело и безстрашно би било! Той дори си кроеше на ум как палачите биха се опитвали да му помогнат с молби и настоявания да изхвърли от стомаха си отровата, а той щеше злъчно да се изкиска в лицето им:

— Партизанинът е винаги господар на волята си!

Откарват го в мазето на училището. Затръшват зловещо вратата зад гърба му.

— Свършено!… Не, нищо не е свършено…

Мъките започват. Стягат черепа му в някакъв обръч, набиват чамови тресчици под ноктите му и ги запалват; бият го с волски жили по ходилата или с торбички — пълни с пясък — по гърдите; събличат го гол и го търкалят по дълго зебло, под което са оставили дъска със стотици гвоздеи, приковани с острото нагоре, а след това поливат раненото му тяло със солена вода… Болките са нетърпими. Но той не издава нищо, защото знае — издаваш не издаваш, — краят е един: растрел или въже!

— Казвай, за да те пуснем!

— Казвам: прави, каквото правиш, но и за после мисли! Друго не успяват да изтръгнат от запечатаната му с твърдостта на волята уста.

Той е вече една малка купчина от месо, кръв и кости. В студения мрак на мазето се вмъкват непознати човешки сенки с пистолети на кръста. Идват при него мълком, със святкащи очи на горски зверове, и всеки бърза да му причини нова, по-остра болка. Ненадейно влиза и застава пред него с бич в ръка офицерът с лъскави ботуши, но без мушама. Яката на куртката му е разкопчана, а челото — обсипано с капки пот от лятната жега.

— Държиш се славно — казва той. — Красиво е да гледаш как твърдо умира човек за своята идея. — Сетне обръща глава към полуотворената врата и вика: — Изведете малкия партизанин. Да се разстреля! Много е красиво!…

Училищният двор е същият. Калитко нехайно върви към лобното място и брои стъпките си. Всяка стъпка го приближава по-близо до смъртта. Но той се държи и не трепва. Измъчват го нищожни спомени: тревата е изгоряла и изтъпкана навред; изтъпкана е и лъщи като кожата на змия и земята около войнишките палатки: те като че го гледат и сякаш му напомнят: „Ти гостува веднаж у нас…“

Дърветата от екрана стърчат нямо, забучени дълбоко посред посипания с пясък двор. Завързват момчето за едно от тях.

— Готово ли е всичко?

— Готово, господин капитан!

Взводна редица, с натъкнати ножове на пушките, приближава към обреченото партизанче. Спира отсечено и реве на подадения поздрав:

— Здраве желаем, „дин тан“!

— Хубаво нещо е здравето. Но свободата е по-хубава от всичко! — казва си Калитко.

Близо дузина цеви се насочват в гърдите му. Но той е спокоен и държи главата си гордо изправена, като партизанин. Капитанът хвърля кърпичка върху очите му. Овчарчето тръсва глава и отхвърля кърпичката, която пада назад, върху лачените му ботуши.

— Дръж я за себе си, господин капитан. Тя ще потрябва, когато те изправят да отговаряш пред моите другари!

Капитанът слага ръка на рамото му.

— Признай една думичка. Честна дума, ще те пуснем да си ходиш свободно.

— Признавам: аз съм овчарчето Калитко. Стига ли ви? Капитанът разярено отскача назад и крещи:

— Той е!… Взвод, мирно! За стрелба… огън…

— Да живее моята родина! Да живеят моите братя партизани! Да живее Червената армия!

— Бий!…

Кратък залп. Момчето се смъква в остри гърчения по стълба, зад който са прокарани ръцете му, вързани през китките. Тъй простичко става това, както се смъква с мъчително треперене по гърлото на конячена бутилка сполучилата халка, хвърлена на панаира иззад въжения обръч. Яркочервена юношеска кръв облива земята на едри капки, като разцъфтели полски макове.

— Калитко! — пищи, кършейки ръце една майка от фабрика „Морунов“.

— Калитко! Ти си герой! — шепти гальовно Горица, навежда се ниско над него и нейните светлокафяви къдрици нежно галят бузите на убитото момче.

Овчарчето лежи в малък ковчег, обкован с червено платно. На капака блестят златно извезани сърп и чук. Хор от хиляди гласове подема погребален химн, както бе слушал от партизаните:

„Вий жертва паднахте…“

Калитко потрепера. Отвори очи. Защо беше всичко това? Да свикне със страха от неизбежното?

Стражарят, който седеше от дясната му страна, бе стиснал здраво карабината в изпотената си ръка.

— Поспа ли? — попита фъфлещият.

— Мъничко.

— Лошо ти се пише, момче!

— Да почакаме. Моите хора ще дойдат. Сетне правете с мене какво искате.