Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (35)

Едно помаче си търси белята

В редовете на четниците беше и някой си Марин. Твърде смел партизанин. Той бе забягнал от казармата в града. Тичаше начело на всяка партизанска група и винаги сполучваше във всяка акция. Заедно с Мусата и Горица бяха запалили ягодовската община. Но в лагера се държеше мълчаливо и обичаше да се усамотява.

Калитко, който беше твърде наблюдателен и като желаеше от всекиго да усвои по нещо поучително, сдружи се с него заради мълчанието му. Той знаеше от опит покрай Радуил, че мълчанието може да крие в себе си нещо хубаво, затова поиска да узнае каква тайна измъчваше войника.

— Отде си ти, другарю? — попита го веднаж той.

— От Велево — отвърна без желание младежът.

— Гледам, постоянно си умислен. Защо?

Войникът направи недоволно лице. Думите на момчето сякаш засегнаха някаква рана на сърцето му. Но като знаеше, че приказливият Калитко нямаше да го остави на мира, докато не му изкаже душата си, той се отпусна и разказа историята си.

— Исках отдавна да избягам в гората. Но Верчето не ми даваше.

— Кой?

— Моята годеница. Но сетне, когато в село надойдоха ловните, съгласи се.

— Видяла е сигур как кучетата беснеят, бият селяните… — поде Калитко, но Марин бързо го прекъсна.

— Не, сама взе да пати. Имаше един пияница подофицер, който я задиряше и заплашваше. Заплашваше и мене да се откажа от Верчето, та той да се оженел за нея.

— Такива кучета ли са тези подофицери?

— Големи! Някои особено. През капака надушват яденето в сандъчето на войника…

— Фашисти! — изръмжа злобно овчарчето.

— Веднаж той ме арестува и лежах цяла нощ в мазето на училището.

— Звяр!

— Но и аз му платих: натупах го посред бял ден. Грабнах пушката си и потеглих насам.

— Много хубаво.

— Той постоянно арестува и бие момчетата в село — допълни войникът, като следваше мисълта си за пияния жандармерист.

Калитко посегна, стисна здраво ръката му и задъхано рече:

— Виж да ти кажа: доложи на командира! Да му подирим сметка.

Марин поклати глава:

— Това са частни работи, знаеш.

— Тъй — продума овчарчето, като помисли малко. — Но твоето момиче що не дойде при тебе? Серафим е при нас с жена си.

— Годеница е друго.

— Не е, щом сте си дали дума да се вземете.

Марин се унесе. Думите на партизанчето го запалиха. „Ако тя те обича и щом сте си дали дума…“

Калитко разбра и зарадвано го бутна по рамото.

— Не му мисли! Върви я доведи.

— Иска ми се, но работата не е лека: Велево е пълно с войска.

— Не пречи.

— Как ще се промъкна в село?

— Ще се промъкнеш.

— Не се ли шегуваш?

— Аз не обичам шегите. Ако не смееш… аз познавам вашето село. Вашите хора си ги бива. Те бягат повече в отреда на лесничея, вали?

Марин кимна глава.

— Сега там е пълно с курортисти.

— Пълно е с евакуирани граждани, избягали от бомбардировките.

— Чудесно! Аз мога да мина за евакуирано момче, ако облека чисти граждански дрехи — заяви трескаво партизанчето. — Измоли командира и тръгвам. Решаваш ли?

На войника се харесаха тия думи. Овчарчето така горещо настояваше и беше толкова самоуверено, сякаш работата се отнасяше за една невинна разходка до Велево.

— Бои се да не си изпатиш заради мене — продума той, като не сваляше поглед от Калитко.

Овчарчето също го загледа продължително и каза:

— Чудесно!… Сѐ ми се струва, че където и да тръгна, с мене няма да се случи нищо лошо. Майка ми ми е разправяла: ако сънуваш да те захапе черно куче и кърви потекат, това е сигурна умирачка, пази се. Аз сънувам кучата, ама не ме хапят.

Калитко беше суеверен. Марин разбра и попита:

— Ако те захапят и кърви потекат, пак ли ще тръгнеш?

— Иска ли питане? Все ми е едно, щом служа на народа. Умирачката не ме плаши.

Разговаряха до мръкнало. Калитко научи къде се намира домът на Верчето — на самия площад зад гарата — и си представяше как щеше да го разпознае от останалите къщи.

На другия ден Марин дойде при него твърде развеселен. Угрижеността му се беше изпарила от обгорялото му лице.

— Малкият, готви се!

Командирът се беше съгласил. Познаваше своя малък свързочник и разчиташе на дарбите му. Но за всеки случай го повика при себе си и му даде нови упътвания:

— С нейно съгласие ще я доведеш. Ако годеницата откаже, излишни са много приказки. Зер, ти много се пренасяш, когато ти падне случай да се заприказваш.

— Слушам, другарю командир. А дрехи?…

Червенокосия му посочи вързоп стари дрипи и добави:

— Преоблечи се. А щом се наобядваш, хващай пътя. Мусата ще ти даде две кошнички. Като стигнете до сечището, напълнете ги с малини. Марин ще ти помага. Помачетата всеки ден продават малини на летовниците във Велево. Но ти влез в селото на мръкване. Дръж очите си на четири и разчитай на краката си…

— Аз бягам като фъртуна — отвърна Калитко. — И куршум трудно ще ме настигне.

Вместо евакуирано, спретнато гражданче, едно босоного помаче с бял фес на главата вървеше с Марин през гората. Напълниха кошниците. Всичко се изпълняваше тъй, както нареждаше Червенокосия…