Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко
Редактор: Лиляна Илиева
Художник: Юри Минчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова
Коректори: Маргарита Деспотова
Дадена за печат на 26.V.1955 г.
Печатни коли 32 1/0
Авторски коли 50
Формат 58/84 1/16
Тираж 10 000
Поръчка № 54(396)
Цена 1955г. — 13,50 лв.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Решително очакване
Слънцето се подаде зад пясъците на Марица, обгърнато в мъгли и облаци. Полето също беше потънало в мъгла и на места нищо не можеше да се види през устремените далекогледи. Партизаните, спали-недоспали тая нощ, се дигнаха от сън. И се протягаха и разговаряха глухо, с пресипнали гласове, чувствуваха радостното трепкане на живота в сърцата си.
Калитко и Горица, приседнали върху една скала, си приказваха:
— Дали двамата другари, хванати в Дървара, няма да направят някоя беля? — попита той, като свали бинокъла от очите си.
Какво знаеше девойката, за да му отговори. Но и тя трябваше да каже нещо и каза:
— Опасно е, но не чак толкова опасно. Все пак ние се намираме още в първата нелегалност и аз като писаря не вярвам на никакви декларации на новото правителство.
След късичко мълчание овчарчето ненадейно изтърва:
— Знаеш ли, другарко, ние с Чичин решихме да се зачислим в Червената армия…
Горица го изгледа продължително и се усмихна:
— Искаш да се биеш с германците?
— Такова нещо.
— Не ти ли омръзнаха тия битки?
Калитко цъкна с език: не!
— Ще се намерят други за тая работа, а ти трябва да си починеш малко.
Калитко отново постави стъкълцата на очите си. Мъглата в полето ставаше по-гъста, ниско плъзнала над лозя и овощни градини. Не се виждаше друго освен високите минарета, пръснати из далечния град, и върховете на пирамидалните тополи отсам железопътната линия. Полека-лека мъглата се разнасяше, по коларските пътища сред полето се замяркаха коли и хора, упътени за полската си работа.
Двамата пак заприказваха. Сега мислите им се носеха далече в бъдещето и пред възбуденото въображение на овчарчето пламтеше в най-ярки краски картината, когато те ще бъдат заедно: тя ще бъде сигурно чиновничка или учителка и ще му помага в неговата училищна работа. Нали той ще тръгне на вечерно училище, както си бяха приказвали на времето. Значи, ще си помагат един на друг, като и той се хване някъде чирак. Така. Те са и двамата съвсем самотни в света. Ще повикат и майка му в града да върти къщата и ще си живеят в едно семейство като брат и сестра…
— Само за това си мисля деня и нощя.
— Така ще стане, както желаеш, хлапенце — каза тя.
— Така е най-добре, така никогаш няма да се разделим…
Внезапно екна гърмеж. Сетне гърмежът се повтори и потрети. Постовете отдолу се обаждаха.
Горица скочи на крака:
— Каква е тая работа?
— Сигнал, тревога!
Бинокълът минаваше от ръка на ръка, но те не виждаха нищо. Полето беше все тъй пусто и изпъстрено на места с тънка мъглица.
Между това командирите наскачаха иззад скалите и отминаха напред, отсам превала на билото.
Не се виждаше никакво движение, което да заплашва сигурността на партизанските части при Ветрени скали. Мнозина четници също полетяха нататък, но Червенокосия веднага заповяда всички да залегнат зад скалите, докато се разбере какво става.