Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
VeGan (2015)

Издание:

Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко

Редактор: Лиляна Илиева

Художник: Юри Минчев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова

Коректори: Маргарита Деспотова

 

Дадена за печат на 26.V.1955 г.

Печатни коли 32 1/0

Авторски коли 50

Формат 58/84 1/16

Тираж 10 000

Поръчка № 54(396)

Цена 1955г. — 13,50 лв.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Партизаните знаят всичко

Вестта за арестуването на Петела смая всички. Ягодово осъмна и забръмча като кошер от най-противоречиви слухове. Но дори и тия, които не обичаха писаря и съзираха в задържането му повод за някаква щастлива промяна в селските работи, взеха да му съчувствуват: не е той такъв, само че обичаше да се престарава в службата.

Само един човек оставаше непримирим в своята омраза. Това беше Кула. Тя разказваше наляво-надясно, че с арестуването на Савата Ягодово се е отървало от едно зло. То страшно нещо: писарят искал да свали кмета, да заеме мястото му и да коли наред, да почерни майки и бащи. Но жандарите навреме усетили намерението му и изпреварили да го приберат заради спокойствието на ягодовчани.

Някои заподозрени селянчета, като знаеха, че Ширита и Алекси Родин се търсят и от страх за личната си безопасност, веднага излязоха в нелегалност. С тях беше и Петър Бачовия, с когото Дядо Ване бе разговарял по пътя, когато се връщаше вечерта от полето за дома. По тоя начин командирът на отреда знаеше за събитията в село. Той повика Мануш и му каза:

— Не виждам друго спасение за Петела, освен ако мога да вляза във връзка с подпоручик Лимонов. Но сега засега никак не ми е известно какво отношение има този господин към нашето дело.

— Отношение като отношение на фашист — подхвърли Черния.

— Така. Някога обаче Лимонов беше човек…

Когато Червенокосия беше изключен от пазарджишката гимназия, той се прехвърли и продължи учението си в Пловдив. И тук се запознаха с Лимонов, като подругаруваха година-две, посещаваха театри, научни беседи и следяха всяка културна проява в града.

След кратко обмисляне решиха да пратят за свръзката от село Велево. А когато свръзката дойде, командирите бяха вече променили решението си. Те пак желаеха да спечелят подпоручика на страната на партизаните, но вместо да му искат среща, както мечтаеше командирът, решиха да му пратят едно ободрително писмо.

Писмото имаше следното съдържание:

„Господин подпоручик, всяка постъпка на ловките офицери в ротата е позната на партизанското разузнаване. И ние тук държим строга сметка за всичко. Лично от вашето поведение във велевската кръчма ние вадим заключението, че доблестта на някои български офицери, които добре разбират каква беда носят на народа германските натрапници у нас, не е угаснала напълно. Това ни дава кураж да засилим още повече съпротивата си и вярваме, че не е далече денят, когато и честното българско офицерство ще се нареди под нашето въстаническо знаме…“

По-долу следваше подписа на командира — Верчо, име добре познато на Лимонов.

Между това Мануш предложи да се нападне казармата и да се освободи задържаният.

На следния ден щабът на отреда се събра, за да вземе решение по освобождаването на затворника, който бе допринесъл твърде много за разрастването на партизанското движение в тоя край.

След редица изказвания комисарят Горан даде препоръка:

— Едничкият изход засега е да се заемем само с непрекъснати нападения и удари от изненада. Така гласи и окръжното на Щаба на въстаническите войски. Ще блокираме едно след друго селата и разни обекти. А когато вниманието на ловните бъде отвлечено и тук, и там, тогава да ударим казармата, за да спасим нашия другар.

Но Мануш не искаше да се губи време и като майстор в заблуждаването на врага, предложи следната диверсионна акция:

— Другари, защо да протакаме? Аз смятам да действуваме веднага. Да се овладее пощенската станция в Каменно корито като най-отдалечено селище от лагера на военните; ще си послужим с телефона и когато войската се отправи на тревожния вик за помощ, който ние престорено ще нададем оттам — в смисъл, че селото е нападнато, — тогава да удряме. През това време ние ще бъдем на изходни позиции в околностите на Велево.

— Да се даде тревога от няколко места едновременно — рече Дафина, — като само едно ударно ядро от трийсетина другари предприеме нападението.

Трети запита:

— Ловните очаквали помощ нови войскови единици от града, тъй ли?

Командирът незабавно отговори:

— Очакват. Свръзката от Велево донесе, че полковият командир в града обещал на коменданта да му прати някаква си полицейска контрачета. Но и до днес не се знае кога ще пристигне тая помощ.

Предложението на Мануш беше прието. Командирът нареди да се изберат хората, които щяха да извършат диверсията. А на определените тридесетина четници от сборната ударна трупа бяха раздадени патрони, бомби и храна за три дни. И зачакаха настъпването на нощта.

Но стана нещо съвсем друго, което никой не беше предвиждал.